Читать «Петата планина» онлайн - страница 79
Паулу Коелю
Другата жена и старецът, които помагаха на Илия, я видяха да разговаря с играещите на площада момчета. Те й казаха нещо, тя се обърна, засмя се и изчезна зад ъгъла.
— Ти как разбра, че децата знаят? — попита го старецът.
— Аз също съм бил дете и знам, че децата нямат минало — отвърна Илия, спомняйки си за разговора с пастира. — Те бяха ужасно изплашени в нощта на нашествието, но вече са го забравили. За тях градът се е превърнал в огромна градина, в която те могат да влизат и излизат, без никой да им се кара. Не може да не са открили храната, с която жителите на Акбар се бяха запасили, за да устоят на обсадата… Има три неща, които възрастните могат да научат от децата: да бъдат радостни без повод, винаги да са заети с нещо и да се стремят с всички сили към това, което желаят. Заради онова момче се върнах в Акбар.
Същият следобед към тях се присъединиха още няколко старци и жени и започнаха да им помагат да прибират мъртвите. Децата гонеха хищните птици и носеха съчки и парцали. Когато падна нощта, Илия запали огромния куп от тела. Оцелелите жители на Акбар мълчаливо наблюдаваха дима, който се виеше в небето.
Когато цялата работа бе свършена, Илия припадна от умора. Преди това обаче отново изпита чувството, че нещо много важно се опитваше отчаяно да изплува в паметта му. Не ставаше дума за нещо, което бе научил по време на престоя си в Акбар, а за някаква много стара история, която сякаш би могла да обясни всичко, случващо се напоследък.
Илия се събуди внезапно и погледна към небосвода. Това беше историята, която все не успяваше да си спомни!
Много отдавна патриархът Иаков нощувал в стана, когато някой влязъл в шатрата му и се борил с него, докато изгрее слънцето. Иаков приел битката, макар и да знаел, че срещу него стои самият Господ. На разсъмване той все още не бил победен и спрял да се бори едва когато Бог се съгласил да го благослови.
Тази история се бе предавала от поколение на поколение, за да не забравя никой,
И тогава тези, които не могат да отговорят на въпроса, се съгласяват с Него. Но има хора, които търсят смисъла на съществуването си. Те смятат, че Господ е несправедлив, и са готови да въстанат срещу собствената си съдба. Тогава от небето се спуща огън — не огънят, който убива, а този, който разрушава старите стени и разкрива пред всяко човешко същество неговите истински възможности. Малодушните никога не оставят този огън да пламне в сърцата им. Единственото, което искат, е нещата бързо да се върнат към старото положение, за да могат да продължават да живеят и да мислят така, както са свикнали. Ала храбрите подпалват старото и изоставят всичко, дори и Бог, за да продължат напред, макар и с цената на големи душевни страдания.