Читать «Петата планина» онлайн - страница 83
Паулу Коелю
— А моето име е
Хората на площада избухнаха в смях. Момчето засрамено седна на мястото си.
— Как може някой да се казва
Илия можеше да се намеси, но по-добре беше момчето да се научи само да се защитава.
— Защото мама точно това правеше — отвърна то. — Винаги когато погледна изписаните букви, ще си спомням за нея.
Този път никой не се разсмя. Един след друг сираците, вдовиците и старците на Акбар обявяваха новите си имена. Когато церемонията свърши, Илия настоя всички да си легнат рано. На следващата сутрин отново ги чакаше работа.
Хвана момчето за ръка и двамата отидоха на края на площада, където бяха опънали платове във формата на шатра.
От тази вечер Илия започна да учи детето на бибълското писмо.
Изминаха дни, после седмици. Акбар постепенно променяше лицето си. Момчето бързо се научи да изписва буквите и вече можеше да съставя смислени думи. Илия го накара да напише върху глинени плочки историята на възстановяването на града.
Глинените плочки се изпичаха в набързо направена пещ, превръщаха се в керамика, а едно възрастно семейство грижливо ги подреждаше. В късния следобед хората се събираха на площада и Илия приканваше старците да разказват това, което са видели през детството си, като записваше повечето истории.
— Ще съхраним паметта на Акбар върху материя, която огънят не може да унищожи — обясняваше той. — И един ден нашите деца и внуци ще знаят, че сме преодолели неизбежното. Това може да им послужи за пример.
Всяка вечер, след като приключеше заниманията си с момчето, Илия обикаляше из пустия град, стигаше до пътя, който водеше към Йерусалим, и понечваше да тръгне по него, но се отказваше.
Тежката работа налагаше да се съсредоточи върху настоящия момент Знаеше, че жителите на Акбар разчитат на него за възстановяването на града. Веднъж вече ги бе разочаровал — не бе успял да предотврати смъртта на шпионина и да избегне войната. Но Господ винаги дава повторна възможност на чедата си и той трябваше да се възползва от нея. Освен това все повече се привързваше към момчето и се опитваше да го научи не само на бибълските букви, а и да му предаде вярата в Господ, както и мъдростта на прадедите си.
Въпреки това не забравяше, че в родината му царуват чужда принцеса и чужд бог. Вече не му се явяваха ангели с огнени мечове, бе свободен да си замине, щом пожелае, и да направи каквото намери за добре.
Всяка нощ той понечваше да тръгне. И всяка нощ вдигаше ръце към небето и се молеше:
„Иаков се е борил чак до зори и на разсъмване е бил благословен. Аз се боря с Теб дни и месеци, а Ти не искаш да ме чуеш. Но ако погледнеш около себе си, ще разбереш, че съм на път да победя. Акбар постепенно израства от руините, а аз съзиждам това, което Ти чрез мечовете на аси-рийците превърна в прах и пепел.
Ще се боря с Теб, докато не ме благословиш и докато не благословиш също така плодовете на моята работа. Някой ден ще трябва да ми отговориш.“
Жени и деца носеха вода на полето и се бореха със сушата, която като че ли никога нямаше да свърши. Един ден, когато слънцето безжалостно приличаше, Илия чу някой да казва:
