Читать «Петата планина» онлайн - страница 80

„Храбрите винаги са упорити.“

Господ се усмихна от небето. Точно това искаше Той — всеки сам да поеме отговорността за собствения си живот. В края на краищата бе дал на чедата си най-хубавия от всички дарове: способността да избират и да решават как да постъпват.

Само мъжете и жените със свещен огън в сърцата дръзваха да се опълчат срещу Него. И само те знаеха обратния път към Неговата обич, защото накрая винаги разбираха, че нещастието не е наказание, а предизвикателство.

Илия си припомни всяка извървяла крачка. Откакто бе изоставил дърводелската работилница, бе приел мисията си безпрекословно. Дори и да е била истинската му мисия — а той бе убеден в това, — никога не бе имал възможност да види какво щеше да се случи, ако бе тръгнал по онези пътища, от които се беше отказал. Защото се страхуваше да не изгуби вярата си, предаността си, волята си. Смяташе, че е твърде рисковано да се опита да следва пътя на обикновените хора — би могъл да свикне с него и той да му хареса. Не разбираше, че и той е човек като всички останали, макар и да чуваше ангелите и да получаваше понякога заповеди от Господ. Бе толкова самоуверен в това, което искаше, че се бе държал също като тези хора, които никога през живота си не бяха вземали важно решение.

Бе избягал от съмнението. От поражението. От моментите на нерешителност. Но Господ бе великодушен и го бе завел до неизбежната пропаст, за да му покаже, че човек трябва да избира, а не да приема съдбата си.

Преди много, много години в нощ като тази Иаков не пуснал Бог да си отиде, без да го благослови, И тогава Господ го попитал: Как ти е името?

Това е най важното: да имаш име. Когато Иаков отговорил, Бог го кръстил Израил. Всеки човек получава име още в люлката, но трябва да съумее да нарече живота си с дума, която да предаде неговия смисъл.

„Аз ще бъда Акбар“, бе казала тя.

Трябваше цял един град да бъде разрушен, а Илия да загуби любимата жена, за да разбере, че му трябва ново име. И в същия този миг той нарече живота си Освобождение.

Стана и погледна площада пред себе си: димът продължаваше да се вие над тези, които бяха изгубили живота си и се бяха превърнали в пепел. Подпалвайки телата им, той бе нарушил един много стар обичай на страната си, който повеляваше хората да бъдат погребвани, като се спазят обредите. С решението си да ги изгори се бе изправил срещу Господ и срещу традицията, но чувстваше, че не е сторил грях, като е разрешил новия проблем по нов начин. Господ е безкрайно великодушен, ала в същото време и безпощадно суров към онези, на които им липсва смелост.

Отново спря погледа си върху площада. Някои от оцелелите жители на града въобще не бяха спали, а очите им бяха втренчени в пламъците. Сякаш този огън изгаряше техните спомени, миналото им, двестагодишното мирно и инертно съществуване на Акбар. Времето на страха и на надеждата бе отминало, сега им оставаше или съзиждане-то, или поражението.