Читать «Петата планина» онлайн - страница 78

Легендата разказваше, че основателят на Акбар дошъл от север и минал оттук преди стотици години. Решил да пренощува на това място и за да отбележи къде точно е оставил нещата си, забил в земята тояга. На другия ден се опитал да я извади, ала не успял. Така разбрал какво е желанието на Вселената и сложил голям камък на мястото, където се случило чудото, а наблизо открил извор. Постепенно започнали да се заселват племена около камъка и кладенеца — така се родил Акбар.

Веднъж градоначалникът му бе обяснил, че според финикийската традиция всеки град е третата точка, елементът, свързващ волята на Небето с волята на Земята. Благодарение на Вселената семената се превръщаха в растения, почвата им позволяваше да растат, човекът откъсваше плодовете и ги носеше в града, където освещаваха даровете, предназначени за боговете, и после ги оставяха в свещените планини. Макар и да не бе пътувал много, Илия знаеше, че доста народи по света споделят този възглед.

Асирийците се страхуваха да не би боговете от Петата планина да останат без храна — не искаха да разрушат равновесието във Вселената.

„Защо ли размишлявам върху всичко това, което е част от битката между моята воля и волята на моя Бог, който ме изостави в нещастието?“

И отново го обзе същото чувство от предишния ден, когато бе въстанал срещу Господ. Забравяше нещо важно и не успяваше да си го припомни, колкото и да напрягаше паметта си.

Измина още един ден. Вече бяха прибрали повечето от телата, когато се появи още една жена.

— Няма какво да ям — каза тя.

— Ние също нямаме нищо — отговори Илия. — Вчера и днес разделихме на три храната, която е била предвидена само за един. Виж къде може да се намери храна и ела да ми съобщиш.

— Как да я открия?

Попитай децата. Те знаят всичко.

Откакто му бе донесло вода за пиене, у момчето отново се бе появило желание за живот. Илия го изпрати да помага на стареца, който събираше отпадъците и отломките, но не успя да го накара да работи дълго и сега то играеше с другите деца на края на площада.

„Така е по-добре. Ще дойде време да се труди с пот на челото, когато порасне.“ Но не се разкайваше, загдето го бе оставил да гладува една нощ под претекст, че не е работило. Ако се бе отнесъл с него като с бедно сираче, жертва на жестокостта на асирийските воини, то никога нямаше да излезе от дълбокото униние, в което бе изпаднало на влизане в града. Сега възнамеряваше да го остави няколко дни само, за да намери своя собствен отговор на това, което се беше случило.

— Откъде ще знаят децата? — настояваше жената, която му бе поискала храна.

— Попитай ги и сама ще се убедиш.