Читать «Петата планина» онлайн - страница 75

Градът беше почти пуст. По улиците пак сновяха безцелно старци, жени и деца — също както в нощта на нападението. Явно не знаеха какво решение да вземат.

Момчето забеляза как всеки път, когато срещнеха някого, Илия стисваше силно дръжката на меча. Хората обаче проявяваха пълно безразличие. Повечето разпознаваха в него пророка от Израил, някои му кимваха, ала никой не му каза ни дума. Дори и за да изрази омразата си.

„Изгубили са дори чувството си на ярост“, помисли си той, като гледаше към върха на Петата планина, все така забулен в облаци. Тогава си спомни думите на Господ:

Ще хвърля труповете ви върху развалините от вашите идоли, и душата Ми ще се погнуси от вас.

Земята ви ще бъде пуста, а градовете ви — разорени.

На останалите от вас ще вселя в сърцата страх в земята на враговете им, и шумът от разлюлян лист ще ги подгоня, и ще бягат като от меч, и ще падат, когато никой ги не гони.

„Ето какво стори, Господи: удържа на думата си и призраците продължават да бродят по Земята. А Акбар е избран, за да ги приюти.“

Двамата стигнаха до централния площад, седнаха върху отломките и се огледаха. Разрухата беше по-страшна, отколкото си мислеше — нищо не бе пощадено. Покривите на повечето къщи се бяха сринали, а мръсотията и насекомите бяха превзели целия град.

— Трябва да се махнат труповете — каза той. — Иначе нищо не ще бъде в състояние да възпре чумата. Момчето стоеше със сведени очи.

— Вдигни си главата — рече Илия. — Ще трябва доста да поработим, за да остане майка ти доволна.

Момчето обаче не се подчини. Започваше да осъзнава, че някъде под руините се намира тялото, което го бе донесло на бял свят, и това тяло щеше да прилича на всички останали тела наоколо.

Илия не настоя. Стана, вдигна един труп на плещите си и го занесе на средата на площада. Не бе в състояние да си припомни, че Господ е наредил мъртвите да се погребват. Най-важното сега бе да се попречи на чумата да превземе града и едиственият изход беше да ги изгорят.

Работи цяла сутрин. Момчето продължаваше да седи на същото място, без да вдигне глава дори за миг. Ала изпълняваше обещанието, което бе дало на майка си — нито една сълза не капна върху земята на Акбар.

Някаква жена спря и се загледа в това, което правеше Илия.

— Човекът, който разрешаваше проблемите на живите, сега подрежда телата на мъртвите — подметна тя.

— Къде са жителите на Акбар? — попита Илия.

— Заминаха и взеха със себе си и малкото, което беше останало. Вече няма нищо, заради което човек да стои тук. Не напуснаха града само старците, вдовиците и сираците, защото не могат да вървят.

— Но хората са живели тук от поколения. Не могат да оставят града така лесно.

— Опитай се да обясниш това на някой, който е изгубил всичко.

— Помогни ми — каза й Илия, като сложи още един труп на плещите си и го занесе върху купа. — Ще ги изгорим, преди да ни е посетил богът на чумата. Миризмата на изгоряло месо го ужасява.

— Нека да дойде богът на чумата — рече жената. — И да ни отнесе всички колкото се може по-бързо.