Читать «Петата планина» онлайн - страница 74

Така възнаградил Господ Мойсей за дългата и трудна мисия, като не му позволил да стъпи на Обетованата земя. Какво ли е щяло да се случи, ако Мойсей не се е подчинил?

Илия отново отправи мисълта си към небесата.

„Господи, това не беше битка между асирийците и финикийците, а между Теб и мен. Ти не ме предупреди за тази война между двама ни и както винаги излезе победител и наложи волята Си. Унищожи жената, която обичах, и града, който ме подслони, когато бях далеч от родината.“

Илия чу как вятърът се усили. Изплаши се, но продължи.

„Не мога да върна жената на тоя свят, но мога да променя посоката на разрушителното Ти дело. Мойсей прие волята Ти и не премина реката. Аз обаче няма да се спра. Убий ме в този миг, защото, ако ме оставиш да стигна до вратите на града, ще издигна отново това, което Ти поиска да изтриеш от лицето на Земята. И ще въстана срещу Твоето решение.“

Не каза нищо повече. Изрече мислите си и зачака смъртта. Вървя дълго, заслушан единствено в стъпките си по пясъка. Не искаше да чува нито гласа на ангелите, нито Божиите заплахи. Сърцето му беше свободно и той вече не се страхуваше от това, което би могло да се случи. Ала дълбоко в душата си усети безпокойство, сякаш бе забравил нещо важно.

Бяха вървели доста, когато момчето спря и дръпна Илия за ръката.

— Пристигнахме.

Той отвори очи. Небесният огън не бе паднал върху него, а наоколо се виждаха разрушените стени на Акбар.

Погледна момчето, което го бе хванало с две ръце, сякаш се боеше да не избяга. Дали го обичаше? Нямаше представа. Но тези размишления можеха да почакат. Сега му предстоеше важна задача — първата от много години насам, която не му бе възложена от Бог.

До тях достигаше миризма на изгоряло. Хищни птици кръжаха в небето, като изчакваха удобен момент, за да разкъсат и погълнат труповете на стражите, разлагащи се под слънцето. Илия се приближи до един от мъртвите воини, взе меча му и го препаса. В суматохата от предишната нощ асирийците бяха пропуснали да съберат оръжията, които се намираха извън стените на града.

— Защо ти е? — попита го момчето.

— За да се защитавам.

— Но асирийците вече не са тук.

— Добре е все пак да го взема със себе си. Трябва да сме подготвени за всичко.

Гласът му трепереше. Не можеше да знае какво ще се случи оттук нататък, след като бяха преминали през полусрутената крепостна стена. Но бе готов да убие всеки, който се опита да го унизи.

— Бях унищожен също като този град — каза той на момчето. — Но и аз, както и градът, все още не съм изпълнил мисията си.

Момчето се усмихна.

Започна да говориш както преди — рече то.

— Не се оставяй думите да те заблудят. По-рано целта ми беше да сваля Иезавел от трона и да върна Израил на Господа. Но сега, след като Той ни забрави, ние също трябва да Го забравим. Моята мисия е да направя това, което ти искаш от мен.

Момчето го погледна недоверчиво.

— Но без Бог мама няма да се върне от царството на мъртвите.

Илия го погали по главата.

— Единствено тялото й си отиде. Майка ти продължава да е с нас, и, както ни каза, тя е Акбар. Трябва да й помогнем отново да стане красива.