Читать «Петата планина» онлайн - страница 72

Думите на пастира достигаха до сърцето на Илия.

— Не е трудно да устроиш отново живота си, както не е невъзможно да бъде издигнат Акбар върху руините си — продължи пастирът. — Достатъчно е да осъзнаем, че все още притежаваме същата сила, която сме имали и преди. И да я използваме.

Мъжът погледна Илия в очите.

— Ако твоето минало не те удовлетворява, забрави го. Измисли нова история за живота си и повярвай в нея. Съсредоточи се само върху моментите, в които си постигал желанията си, и тази сила ще ти помогне да получиш това, което искаш.

„По едно време исках да бъда дърводелец, а после — пророк, когото Бог е изпратил, за да спаси Израил — помисли си Илия. — Ангелите слизаха от небесата, а Господ говореше с мен, докато разбрах, че Той е несправедлив и никога няма да разбера неговите подбуди.“

Пастирът извика на жена си, че няма да тръгва. В края на краищата бе ходил чак до Акбар и не му се вървеше повече.

— Благодаря ти за гостоприемството — каза Илия.

— Можете да преспите тук една нощ. Момчето прекъсна разговора:

— Искаме да се върнем в Акбар.

— Изчакайте до утре. Градът в момента е разграбван от собствените си жители и няма да има къде да спите.

Момчето заби поглед в земята и прехапа усни, но още веднъж устоя на желанието да заплаче. Пастирът ги въведе в къщата, успокои жена си и децата си и до края на деня разговаряше само за времето, за да поразсее Илия и момчето.

На другия ден двамата станаха рано, закусиха с това, което им бе приготвила жената на пастира, и тръгнаха към вратата.

— Нека животът ти бъде дълъг, а стадото ти непрекъснато да се увеличава — каза Илия. — Нахраних се с това, от което тялото ми се нуждаеше, а душата ми научи онова, което все още не знаеше. Дано Бог никога да не забрави това, което сторихте за нас, дано децата ви никога да не бъдат чужденци в чужда земя.

— Не знам за кой Бог говориш, на Петата планина живеят много богове — отвърна твърдо пастирът, но веднага след това промени тона си. — Спомняй си за хубавите неща, които си направил. Те ще ти дадат смелост.

— Твърде малко са, а и никое от тях не се дължи на моите качества.

— Тогава е ударил часът да сториш повече.

— Бих могъл да предотвратя нашествието. Пастирът се разсмя.

— Дори и да беше градоначалник на Акбар, не би могъл да попречиш на неизбежното да се случи.

— Може би градоначалникът трябваше да нападне асирийците още когато започнаха да пристигат в долината и войската им беше малобройна. Или пък да преговаря за мир, преди да е избухнала войната.

— Всичко, което е могло да се случи, но не се е случило, накрая бива отнесено от вятъра и не оставя никаква следа — отговори пастирът. — Животът — това са нашите постъпки. Има неща, които боговете ни карат да изживеем. Няма значение защо го правят, както няма и никакъв смисъл да се опитваме на всяка цена да ги избегнем.

— Но защо е така?

— Попитай израилския пророк, който живееше в Акбар. Изглежда, че той има отговор за всичко. Мъжът тръгна към оградата.