Читать «Резерватът на таласъмите» онлайн - страница 87

— Вие ли сте Албърт Ламбърт? — попита Шарп.

— Да, аз съм — отвърна Ламбърт. — Надявам се, не ви преча, но с мен се случи голяма неприятност.

— А нима само с Вас? — запита Шарп.

— Не знам със сигурност — отвърна Ламбърт. — Предполагам, има още много хора, изправени пред затруднения. Но когато човек има проблем, въпросът е къде да отиде и да го реши.

— Господине — каза Шарп, — аз съм в същото положение като Вас. И аз търся отговор.

— А не разбираш ли — обърна се Максуел към Шарп, — че Ламбърт правилно се е ориентирал. Дошъл е именно там, където проблемът му може да се разреши.

— Ако бях на ваше място, млади човече — каза Дрейтън, — щях да се държа по-кротко. Оня ден се измъкнахте доста ловко, но сега съм ви хванал. Има много въпроси…

— Инспекторе, ако обичате, не се месете — прекъсна го Шарп. — Нещата са достатъчно лоши и без вие да ги усложнявате. Артефакта го няма, музеят е разбит, Шекспир изчезна.

— Но аз искам само — каза благоразумно Ламбърт — да се завърна у дома. Обратно в 2023 година.

— Почакайте малко — нареди Шарп. — Вие не сте на ред. Аз не…

— Харлоу — каза Максуел, — всичко ти обясних днес следобед. Питах те за Симънсън. Сигурно си спомняш.

— Симънсън ли? Да, сега си спомням. — Шарп погледна към Ламбърт. — Вие сте човекът, който е нарисувал платното, изобразяващо Артефакта.

— Артефакта ли?

— Голям блок от черен камък на върха на един хълм.

Ламбърт поклати глава.

— Не, не съм го рисувал. Но сигурно ще го нарисувам. По-точно, не бих могъл да не го нарисувам, защото мис Клейтън ми показа платното и то несъмнено е нещо, което е направено от моята ръка. И трябва да ви кажа, че не е толкова лошо, колкото и нескромно да звучи.

— Тогава, Вие наистина сте виждали Артефакта в Юрския период?

— В Юрския период ли?

— Преди двеста милиона години.

Ламбърт погледна учуден.

— Значи, толкова отдавна е било. Да, предполагах, че е много далеч в миналото. Та там имаше динозаври.

— Но Вие би трябвало да знаете. Нали пътувахте във времето?

— Бедата е — обясни Ламбърт, — че механизмът за настройка във времето се повреди. Изглежда, никога вече няма да мога да ходя в това време, в което желая.

Шарп се хвана за главата. После свали ръцете си и каза:

— А сега разказвайте бавно. Не всичко наведнъж. Едно по едно, докато разнищим случилото се.

— Нали ви обясних вече — каза Ламбърт — искам само едно. Много е просто наистина, искам само да се върна пак у дома.

— Къде Ви е машината на времето? — попита Шарп. — Къде я оставихте? Можем да я погледнем.

— Никъде не съм я оставил. Няма къде да я оставя. Тя върви навсякъде с мен. В главата ми е.

— В главата Ви ли е? — извика Шарп. — Механизъм за настройка във времето във вашата глава. Но това е невъзможно.

Максуел се усмихна на Шарп.

— Когато разговаряхме този следобед, ти ми каза, че Симънсън е публикувал много малко за своята машина на времето. Сега излиза…

— Да, казах ти — съгласи се Шарп. — Но кой нормален човек би допуснал, че машината на времето може да се инсталира в мозъка на субекта. Трябва да е някакъв нов принцип. Нещо, с което съвсем сме се разминали, — Той се обърна към Ламбърт. — Имате ли представа как работи?