Читать «Резерватът на таласъмите» онлайн - страница 82

Дракон! — помисли си Максуел. От тъмата на Артефакта се надига дракон. Накрая, след цяла вечност затвор в този блок от тъмнина, се надига дракон.

Дракон! След всичките тези години на търсения, след всичките тези години на размишления, най на края той намери дракона тук. Но не какъвто си го беше рисувал във въображението, не нещо прозаично от плът и люспи, а прекрасен символ. Символ на разцвета на кристалната планета, може би и на вселената, умряла, за да се роди новата, сегашната вселена — един древен, митически събрат на създанията от онази необикновена раса, чиито западнали и жалки оцелели представители са тролите, таласъмите и феите. Нещо, чието име се е предавало през хиляди поколения, но до този момент нито един човек не го беше виждал.

Уп остана на пода зад една от катурналите се подпори за придържане на плюшеното въже, краката му се бяха изкривили още повече, сякаш приклекнал, готвейки се за скок, и е застанал така с ръце, виснали встрани подобно бутове месо, с пръсти, извити като ноктите на хищник, и се взираше с ужас и удивление нагоре към пиедестала. Пред него Силвестър се притисна по-силно към пода, възлестите му мускули изскочиха по рунтавите крака, голямата му уста зина, зъбите се показаха, готови за атака.

Максуел усети, че някой допря с ръка рамото му, и се обърна.

— Дракон ли е? — запита Карол.

Думите й прозвучаха странно, сякаш се страхуваше да зададе този въпрос, сякаш те насила излязоха от гърлото й. Тя не гледаше него, а нагоре, към дракона, който сега като че ли вече бе завършил преобразяването си.

Драконът размаха опашка, дълга, змиеобразна, а Уп се приведе към пода, за да не бъде пометен.

Силвестър изкряска сърдито и пропълзя малко напред.

— Силвестър, недей — викна Карол на саблезъбия. Уп бързо залази напред и сграбчи Силвестър за един от задните му крака.

— Поговори му — обърна се Максуел към Карол. — Ако този глупав тигър се счепка с него, един дявол знае какво ще стане.

— Имаш предвид Уп ли? Той няма да се нахвърли на Уп.

— Не Уп — обясни Максуел. — Дракона. Ако налети на дракона…

Яростен вик прогърмя в тъмнината и се чу тропот от бягащи крака.

— Какво става тук? — изкрещя пазачът, изскачайки от тъмното.

Драконът се завъртя на пиедестала, бързо се спусна от него, и замахна край лицето на бягащия пазач.

— Пази се — извика Уп, все още здраво стиснал крака на Силвестър.

Драконът се придвижваше внимателно, почти суетно, въпросително наклонил глава. Размаха опашка и тя омете една маса за експонати, смъкна на пода половин дузина чаши и кани. Грънчарските произведения се строполясаха с глух звук, а блестящите чирепи се запързаляха по пода.

— Ей, стига — извика пазачът и тогава за пръв път видя дракона. Викът се превърна в рев от страх. Пазачът се обърна и побягна. Драконът го последва в бърз ход, любопитно протягайки врата си. Придвижването му беше съпроводено от серия глухи звуци от съборени неща и трясък от строшени предмети.

— Ако не го изкараме оттук — рече Максуел, — нищо няма да остане. При този темп след по-малко от петнадесет минути няма да има нищо цяло. Ще унищожи музея. За бога, Уп, дръж този тигър. Само една голяма схватка ни липсва сега тук.