Читать «Резерватът на таласъмите» онлайн - страница 81

Започна твърде късно и го знаеше. Ако му дадяха малко повече време, можеше да преобърне сделката, да намери хора, които да го изслушат, да спечели поддръжка. Но всичко работеше против него и сега е твърде късно.

Нахлузи преводаческия апарат на главата си и започна да го намества, защото не искаше да прилегне.

— Дай да ти помогна — каза Карол.

Той почувствува как пръстите й ловко работят, затягат каишите, наместват ги.

Погледна надолу и видя Силвестър, седнал на пода до пиедестала, вдигнал с омраза глава към Уп.

Уп улови погледа на Максуел.

— Този саблезъб не ме обича — рече неандерталецът. — Усеща, че съм естественият му враг. Някой ден ще изгуби търпение и ще се нахвърли отгоре ми.

— Смешни работи — отряза го Карол. — Той е просто едии малък котак.

— Но не и в моите очи — каза Уп.

Максуел посегна с ръка и придърпа монтираните очила.

И погледна Артефакта. Там имаше нещо, в този черен блок имаше нещо.

Линии, форми, нещо необикновено. Той не беше вече просто един блок от невъобразима тъма, отстраняващ всякакви външни влияния, блок, който нито приема, нито предава, сякаш е нещо, което се изправя отделно, независимо от всичко друго във вселената.

Завъртя глава и се опита да улови ъгъла, под който ще може да вижда най-добре, Нямаше изписани редове. Това беше нещо друго. Вдигна ръка към очилата, бутна колелото за увеличаване на мощността и завъртя регулатора, за да фокусира.

— Какво е? — запита Карол.

— Не з…

Тогава изведнъж разбра. Тогава видя. В единия ъгъл на блока беше затворена лапа от плът, кожа или люспи в цветовете на дъгата, със светещи нокти, сякаш изрязани от диаманти. Лапа, която се движеше, мъчеше се да се освободи и да се пресегне към него.

Той трепна, дръпна се назад, за да не го стигне, и загуби равновесие. Почувства, че пада, и се опита така да се извие на една страна, та да не се изтърси по гръб. Закачи с рамо плюшеното въже и придържащите го подпори с трясък се прекатуриха. Полетя към пода и здраво пльосна на него. Закачайки въжето, той се беше извъртял на една страна и падна тежко на рамото си, но запази главата от удар в пода. Плясна със замах, свали очилата и освободи очите си.

А там, горе, Артефакта се променяше. От него се надигаше нещо, израстваше от продълговатата тъма, правеше резки движения, да се освободи. Нещо живо, кипящо от енергия, великолепно в красотата си.

Нежна, изящна глава с удължена муцуна и остър, назъбен гребен, който започваше от челото и минаваше по цялата дължина на врата и гърба. Масивна гръд и удължено тяло, чифт полусъбрани криле, грациозни предни лапи, въоръжени с диамантени нокти. То ослепително блестеше под светлината на прожекторите, насочени към Артефакта, или по-скоро към мястото, където преди малко беше Артефакта, всяка сияйна люспа представляваше огледало, отразяващо бронзови, златисти, жълти и сини лъчи.