Читать «Резерватът на таласъмите» онлайн - страница 57

Вдигна чашата над ръба на мраморната саксия и я изля в пръстта.

— Наздраве — рече той на растението.

И внимателно, като се наведе бавно, за да не загуби равновесие, сложи чашата на пода.

— Силвестър, виждаш ли какво става тук? — запита един глас.

Той се обърна. Там, от другата страна на растението, стояха Карол и Силвестър.

— Хайде, влезте — покани ги той. — Тук си намерих скривалище. Ако вие двамата кротувате…

— Цяла вечер се опитвам да поприказвам с теб насаме, но все нямам възможност. Искам да знам каква беше тая работа двамата със Силвестър да гоните колесатия.

Тя влезе по-навътре в закътания ъгъл и застана в очакване на отговора.

— Аз бях не по-малко изненадан — отвърна той. — Направо ахнах при появата на Силвестър. Нямах и представа…

— Често ме канят — каза студено Карол. — Не заради мен самата, разбира се, колкото и да те учудва това, а заради Силвестър. Той е добра тема за разговор.

— И все пак ти си в по-изгодно положение от мен — продължи Максуел. — Аз въобще не съм канен.

— Но въпреки това си тук.

— Само не ме питай как. Малко трудно ще ти обясня.

— Силвестър винаги е бил възпитан — рече тя укорително. — може би малко лаком понякога, но винаги джентълмен.

— Да, знам — съгласи се Максуел. — Влияя лошо почти на всеки.

Тя заобиколи докрай растението и седна на другия стол.

— Няма ли да ми кажеш каквото те попитах?

Той поклати глава.

— Не знам дали ще мога. Беше малко объркано.

— Не помня да съм срещала човек, който да ходи по нервите на другите повече от теб. Не е честно.

— Между впрочем — запита той — ти видя картината, нали?

— Да, разбира се. За нея беше целия този прием. Картината и онзи смешен колесат.

— Забеляза ли нещо необикновено?

— Необикновено ли?

— Да, в картината.

— Мисля, не.

— Горе на хълма има малък куб. Черен, намира се на върха. Прилича на Артефакта.

— Пропуснала съм го. Не я разгледах много внимателно.

— Но гномите си видяла, предполагам.

— Да, забелязах ги. Или най-малкото, приличаха на гноми.

— А онези, другите същества — продължаваше Максуел. — Те изглеждаха някак си по-различни.

— По-различни от какво?

— По-различни от другите създания, рисувани обикновено от Ламбърт.

— Не знаех — каза тя, — че си специалист по Ламбърт.

— Не съм — възрази той. — Тази сутрин, след като научих за приема и за картината, която Нанси има, отидох в библиотеката и изрових една книга с репродукции от негови творби.

— Но какво от това, ако са различни? — запита Карол. — Нима художникът няма право да рисува каквото си иска?

— Разбира се, че има. Не става въпрос за това. Но рисунката изобразява Земята. Или поне, ако това е Артефакта, а аз мисля, че е така, тогава тя изобразява Земята. Но не тази Земя, не Земята, която познаваме. Вероятно Земята от Юрската епоха.

— А според теб другите му картини не изобразяват ли Земята? Би трябвало да я изобразяват. По времето на Ламбърт не е имало какво друго да се рисува. Нямало е пътувания из космоса, истински пътувания из космоса, ходели са само до Луната и Марс.

— Но във въображението си те са пътували из космоса — каза й Максуел. — Имало е мислено пътуване и в космоса, и във времето. Нито един художник не е бил ограничаван от мястото и времето. Разбира се, всички си мислят, че Ламбърт рисува в сферата на фантазията. Но след тази вечер аз се чудя дали не е рисувал действителни гледки с действителни същества, места, където е бил.