Читать «Резерватът на таласъмите» онлайн - страница 54

— Пит — прекъсна го Нанси, — моля те, повярвай ми. Не съм правила всичко това. Не съм те канила, но се радвам, че си тук.

Тя отиде по-близо до него и го хвана под ръка. Лицето й се сбърчи от едва сдържан смях.

— Интересно ще ми е да чуя, какво се случи между теб и мистър Мармадюк…

— Много съжалявам — започна Максуел.

— Не е нужно. Гост ми е и, разбира се, човек трябва да се отнася любезно към гостите си, но той наистина е ужасен. Пит, та той всъщност е досаден, сноб и…

— Не сега — предупреди я Максуел нежно.

Мистър Мармадюк се бе освободил от заобиколилите го гости и търкаляше колелата си към тях. Нанси се обърна насреща му.

— Добре ли сте? — запита тя. — Наистина ли?

— Много съм добре — отвърна мистър Мармадюк.

Той подкара към Максуел и от горната част на тантурестото му тяло изникна ръка като въже, гъвкава, напомняща повече на пипало, отколкото ръка, с три подобни на щипци пръсти в края й. Той я протегна и я надипли върху рамото на Максуел. При този допир Максуел инстиктивно поиска да се отдръпне, но наложи волята си и се принуди да не мърда.

— Благодаря ви, сър — каза мистър Мармадюк. — Много съм ви признателен. Струва ми се, спасихте живота ми. Точно когато паднах, ви видях как скачихте върху звяра. Много героична постъпка.

Притиснат силно до Максуел, Силвестър вдигна глава, отпусна долната си челюст и се озъби с беззвучно ръмжене.

— Нямаше да ви направи нищо лошо, сър — рече Карол. — Кротък е като котенце. Ако не бяхте побягнали, нямаше да ви гони. От глупост си е въобразил, че играете с него. Силвестър обича да играе.

Силвестър се прозя като показа всичките си зъби.

— Тази игра — отвърна мистър Мармадюк — никак не ми харесва.

— Когато ви видях да падате — обади се Максуел, — изплаших се за вас. За миг си помислих, че ще се пръснете.

— О, не е трябвало да се страхувате. Аз съм изключително жилав. Тялото ми е от чудесна материя. Силно и еластично.

Свали ръката си от рамото на Максуел и тя като намаслено въже увисна, гърчейки се във въздуха, за да се прибере обратно в тялото. По повърхността му Максуел не различи никакъв белег, който да показва къде е изчезнала.

— Моля за извинение — каза мистър Мармадюк. — Трябва да видя един човек. — Обърна колелата си и бързо отмина.

Нанси потрепера.

— Тръпки ме побиват от него — рече тя. — Макар, да си призная, той е голяма атракция. Не всяка домакиня може да попадне на колесат. И ще ти кажа, Пит, много връзки пуснах, за да го доведа в къщата си, но сега ми се иска да не съм го канила. Има нещо лукаво в него.

— Знаеш ли защо е тук, на Земята искам да кажа.

— Не знам. Имам впечатлението, че е просто турист. Макар и да не мога да си представя такова същество да бъде просто турист.

— Мисля, че си права.

— Пит — обърна се тя към него, — разкажи ми за себе си. Вестниците съобщават…

Той се усмихна.

— Знам, върнал съм се от гроба.

— Но всъщност, не си. Разбирам, че е невъзможно. Кого сме погребали? Всички, разбираш ли, просто всички бяхме на погребението и всеки си мислеше, че си ти. А не е било възможно да си ти. Каквото и да…