Читать «Резерватът на таласъмите» онлайн - страница 49

— Професор Максуел — каза гласът, — знам, че сте там.

Всъщност това не беше глас, или по-скоро не приличаше на глас. Нямаше никакъв звук, в това Максуел можеше да се закълне, и все пак той чу думите, може би не толкова в ушите му прозвучаха те, колкото в ума му.

Почувства как в него се надига ужас и се опита да го прогони, но той не го напусна — остана свит някъде в мрака, готов да връхлети отгоре му.

Максуел се опита да заговори, но само преглътна. Гласът рече:

— Изчаках ви тук, професоре. Трябва да разговарям с вас. Във ваш интерес е, както и в мой.

— Къде сте? — запита Максуел.

— Зад вратата, точно вляво от вас.

— Не виждам врата.

Здравият разум не оставяше Максуел на мира. Хуквай и бягай, казваше той. Изчезвай оттук, колкото се може по-бързо.

Но и да хукне и бяга не можеше. Не можеше да си го наложи. И ако избяга, накъде да бяга? Обратно през вратата не ставаше, там го чакаха кучетата. Нито пък можеше да се втурне напред в тъмния вестибюл. Тогава най-вероятно е да се блъсне в нещо, да вдигне страшна тупурдия, да привлече гостите тук и те да го намерят разрошен, в синини, изпотен от страх. Пък и знаеше, затича ли се, ще го обхване паника.

А и без да го намерят в такова състояние, стигаше му, че се промъква при гостите през задния вход.

Ако чуваше просто глас, някакъв глас, нямаше да се плаши толкова, но това бе странен глас, без интонация, груб, механически, почти стържещ. „Не е човешки“ — каза си Максуел. В стаята се намираше извънземно същество.

— Има врата — рече равният, твърд глас. — Една крачка вляво и — бутнете.

Колко нелепа ставаше цялата тая работа, помисли си Максуел. Или трябваше да влезе, или да хукне и да избяга. Можеше да се опита просто да отмине, но знаеше, че още щом обърне гръб на тази скрита врата, ще побегне, и не защото искаше да побегне, а защото трябваше, бягайки по този начин от страха, на който бе обърнал гръб.

Направи крачка вляво, намери вратата и я бутна. Стаята беше тъмна, но от една лампа, намираща се на около ярд отвън, проникваше през прозореца светлина и падаше върху тантуресто същество, застанало в средата на стаята. Топчестият му корем проблясваше от гърчещи се в него фосфоресциращи неща, сякаш група светещи обитатели са затворени в кръгъл съд.

— Да — каза съществото, — съвсем прав сте. Аз съм едно от онези създания, които вие наричате колесати. За времето на посещението ми тук си дадох име, което лесно ще възприемете. Може да ме наричате мистър Мармадюк. Само за удобство, защото, надявам се, разбирате, че не се казвам така. Всъщност ние нямаме имена. Не са ни необходими. Разграничаваме своята индивидуалност по друг начин.

— Радвам се да се запозная с вас, мистър Мармадюк — заговори Максуел бавно, а другояче и не можеше, тъй като устните му, както и цялото му тяло се бяха смразили.

— И аз с вас, професоре.

— Откъде знаете кой съм? — запита Максуел. — Изглежда, изобщо не се съмнявате. Да, и ви е известно, че ще дойда през вестибюла.

— Разбира се — отвърна колесатият.

Сега Максуел виждаше съществото малко по-ясно — издуто тяло, прикрепено на две колела, долната му част приличаше на кофа, в която проблясват и се извиват червеи.