Читать «Резерватът на таласъмите» онлайн - страница 39

Имаше едно име, от което да тръгне. Карол каза Чърчил. Този Чърчил по някакъв начин беше свързан с офертата, направена на Времето за Артефакта. Възможно ли е Артефакта да е цената за знанията на кристалната планета? На това, разбира се, не можеше да се разчита, макар да не е невъзможно, защото, защото никой не знае какво точно е Артефакта.

Че Чърчил е заангажиран в сделката, въобще не го изненада. Разбира се, той работеше не за себе си, а за друг. За някой, който не смееше да разкрие самоличността си. В подобни сделки този Чърчил доказваше колко е полезен. Той беше професионален посредник и си разбираше от работата. Имаше връзки и през време на дългогодишната си практика несъмнено е прекарвал най-различна информация до множество неизвестни и властни учреждения.

И ако случаят е такъв, Максуел разбра, че работата му ставаше много трудна. Не само ще трябва да се пази от клюкарите, с които е пълно по административните канали, но сега два пъти повече ще трябва да е сигурен, че нищо от неговата информация няма да попадне в чужди ръце, за да се използва срещу него.

Катеричката вече се беше спуснала по ствола на дървото и сега оживено тършуваше по склона на поляната, шумолеше сред нападалите листа и търсеше да открие някой желъд, който преди това може да е пропуснала. Момичето и момчето отминаха, скриха се от погледа и сега слаб вятър леко вълнуваше повърхността на езерото.

Само още няколко души още закусваха в заведението. Повечето от тези, които Максуел завари там на влизане, вече бяха свършили и си бяха отишли. От горния етаж се носеха далечни шепнещи гласове, тътреха се крака, защото, както всеки ден, сега поток от студенти започваше да изпълва клуба, сборното им място през свободните часове.

Това здание бе едно от най-старите в градчето, помисли си Максуел, и едно от най-хубавите. Вече повече от петстотин години то е място за срещи, подслон, занималня за толкова много поколения и през това време незабелязано се е установила една традиция, според която то е станало втори дом за много хиляди студенти. Тук те намираха тишина за размисъл и занимания, тук имаше уютни кътчета за хубави разговори, тук са игралните за билярд и шах, и столовете, и залите за събрания, и закътаните в незаетите ъгли малки читални с лавици книги.

Максуел бутна назад стола си, но продължи да седи. Разбра, че не му се ставаше и не му се излизаше, защото добре знаеше, че напусне ли веднъж това място, ще трябва да потъне в изпречилите се пред него проблеми. Зад прозореца се стелеше златен есенен ден, сгрят от издигащото се високо в небето слънце, ден, роден за дъжд от златни листа и синя мъгла по далечните хълмове, за тържественото великолепие на хризантемите в градинските алеи, за тихия пламък от златника и астра в полята и незастроените места.

Зад гърба си дочу бързия ход на множество крака с тежки обувки и когато се извърна на стола, видя собственика на тези крака, който бързо се приближаваше към него, пресичайки червените плочки по пода.