Читать «Резерватът на таласъмите» онлайн - страница 40

Приличаше на сухопътна скарида с извънредно големи размери, членестоного със странно приведено тяло и дълги неестествени израстъци — явно сетивни ограни, — които излизаха от малката му главичка. Имаше нездрав, бял цвят на кожата и трите му кръгли очи се клатеха в краищата на дълги антени.

Спря се до масата и трите антени се завъртяха, за да насочат трите очи право върху Максуел.

То заговори с висок пронизителен глас, кожата на гърлото му бързо туптеше под явно несъразмерната му глава.

— Съобщиха ми, че вие сте професор Питър Максуел.

— Правилно са ви съобщили. Аз съм Питър Максуел.

— А аз съм от планетата, която вие наричате Острие на копие двадесет и седем. Името ми не представлява интерес за вас. Явявам се сега, за да изпълня едно поръчение на моята работодателка. Може би тя ви е известна под името мис Нанси Клейтън.

— Да, разбира се — каза Максуел, като си помисли, че е съвсем в стила на Нанси Клейтън да наеме за разносвачи на послания извънземни създания като това тук.

— Искам да получа добро образование, затова и много работя. Върша всичко, каквото намеря — обясни Скаридата.

— Похвално — рече Максуел.

— Минавам курс по математика на времето — обяви Скаридата. — Специализирам конфигурации в границите на света. До лудост съм увлечен в тая работа.

Скаридата никак не изглеждаше чак толкова увлечен.

— И откъде целият този интерес? — запита Максуел. — Нещо в произхода ви ли има? Или нещо в културното ви наследство?

— Да, наистина много. Това е съвършенно нова идея. В моя свят нямаме представа за времето, нямаме възприятие за такова нещо като времето. Но доста се отплесвам. Идвам тук с поръчение. Мис Клейтън желае да присъствате на приема й тази вечер. У тях, в осем часа.

— Струва ми се, мога — отвърна Максуел. — Кажете й, че винаги отдавам голямо значение на това да бъда на нейните приеми.

— Много се радвам — каза Скаридата. — Тя толкова иска да отидете. За вас много се говори.

— Да, разбирам.

— Мъчно може някой да ви намери. Здравата потичах. Попитах на много места. Но накрая успях.

— Съжалявам, че толкова съм ви затруднил.

Максуел бръкна в джоба и извади визитната си картичка. Съществото протегна един от предните си крака, сграбчи я с чифт щипци, сгъна я веднъж, после още веднъж и я мушна в една кесийка, която се издуваше на гърдите му.

— Вашата любезност надминава очакванията ми — изписка то. — Има още едно съобщение. Повод за приема са неотдавна открити картини. Картини загубени, изчезнали за много дълго време. От Албърт Ламбърт, благородник. Голям триумф за мис Клейтън.

— Уверен съм — каза Максуел. — Мис Клейтън е специалистка по триумфите.

— Като работодателка тя е мила — рече с упрек Скаридата.

— Разбира се — съгласи се Максуел.

Съществото се обърна бързо и на галоп излезе от помещението. Докато то се оттегляше, Максуел се заслуша, чу го как изтопурка по стълбите и стигна входа, който водеше към улицата.

Максуел стана и сам се насочи към стълбите. Ако ще ходи за откриването на картината, каза си той, по-добре да поназубри нещо за художника. И точно това, помисли си той с усмивка, ще направят днес почти всички поканени от Нанси.