Читать «Резерватът на таласъмите» онлайн - страница 26

— Тогава — запита Карол — защо се вцепенихте от ужас?

— Защото — отвърна Уп — Пит подозира, че едно време той е бил богът на Мъничкия народ. Да, ако тези отвратителни малки гадини изобщо са способни да признават някакъв бог.

— Съжалявам — каза Карол. — Наистина съжалявам. Не знаех. Може би, ако Времето знаеше…

— Нямам достатъчно факти — обясни Максуел, — за да говоря по въпроса. Всичко на всичко — едно предположение. Просто някакво чувство, останало у мен в резултат на неща, които съм чул да говорят сред Мъничкия народ. Но дори и те не знаят. Толкова отдавна е било.

Толкова отдавна, помисли си той. Господи, преди почти двеста милиона години.

7

— Този Уп — каза Карол, не мога да го забравя. И оная негова странна къща на края на света.

— Ще се обиди ако ви чуе да я наричате къща — отговори Максуел. — Тя е колиба и той се гордее с нея като с колиба. Скокът от пещера в къща би бил твърде голям за него. Щеше да се чувства неудобно.

— Пещера ли? Наистина ли е живял в пещера?

— Нека ви кажа някои неща са стария приятел Уп. Ужасен лъжец е. Не вярвайте на всичко, което разправя. За канибализма, например…

— Сега малко ми поолекна. Хора да се изяждат един друг!

— А канибализъм е имало наистина. Няма съмнение в това. На него може да се разчита само за сведения от общ характер. Но заговори ли за личните си преживявания, можете да се съмнявате.

— Странно — каза Карол. — Виждала съм го, чудила съм се понякога що за човек е, но никога не съм мислила, че ще се запозная с него. Всъщност и никога не съм искала. На някои хора им тегля чертата — и той беше между тях. Представях си го недодялан…

— Та той е недодялан — прекъсна я Максуел.

— Но и обаятелен.

Ясните есенни звезди хладно грееха дълбоко в тъмното небе. Шосето, почти празно, се виеше край хребета. Далече долу блещукаха разпрострелите се нашироко светлини на университетското градче. Вятърът бушуваше на хребета и донасяше слабия мирис на горящи листа.

— Огънят беше хубав — продължи Карол. — Питър, защо ние не си кладем огън? Толкова е просто. А и камина да се построи няма да е много трудно.

— Имало е време, преди няколкостотин години — обясни Максуел, — когато във всяка къща или почти във всяка къща е имало поне по една камина. А понякога и повече. Всичко това, цялата тая работа с огъня е отживелица, разбира се. В онези дни огънят е бил защитник, давал е топлина. Но вече безвъзвратно сме го надраснали.

— Не мисля. Просто сме го отминали и това е всичко. Обърнали сме гръб на тази част от нашето минало. Все още се нуждаем от огън. Навярно, една психологическа нужда. Примитивно може би, но у нас все трябва да има още нещо примитивно.

— Уп не би могъл да живее без огън — обясни й той. — Когато Времето го доведе, именно липсата на огън най-много го безпокоеше. В началото, след като го докараха тук, трябваше да го държат в плен, разбира се, или поне строг контрол, ако не наистина затворен. Но щом, така да се каже, си стана сам господар и получи парче земя в края на университетското градче, самичък си построи тази колиба. Груба, както той си искаше. И, разбира се, с камина. И с градина. Трябва да видите градината му. Идеята да се садят растения за ядене беше нова за него. За такова нещо в онова старо време никой не бил и помислял. Пирони, триони, чукове, дори дървеният материал се оказаха новост, пък и всичко друго. Но много лесно се приспособяваше. Залови се за новите инструменти и идеи, без ни най-малко да се дърпа. Нищо не го учудваше. За да построи колибата използва и чука, и триона, и трупите, и всичко останало. Но мисля, градината му се стори най-удивителното нещо — да отглеждаш яденето си сам, а не да ходиш на лов за него. Предполагам забелязахте, че дори сега се вълнува от голямото изобилие и лесната достъпност на храната.