Читать «Резерватът на таласъмите» онлайн - страница 25

Внезапно млъкна. Замръзна на стола, без да мръдне. Човек имаше чувството, че иска да сложи ръка на устата си и само с огромни усилия на волята се въздържаше да не го направи.

— Каква сделка? — запита Максуел.

— Струва ми се, знам — каза Уп. — Чух слух, съвсем дребен, и не му обърнах внимание. Макар, като си помисля, тези мръсни дребни слухове винаги излизат верни. Големите, грозните, шумните…

— Уп, без речи — прекъсна го Духа. — Кажи ни само какво си чул.

— Невероятно — продължи Уп. — Няма да повярвате. Никога.

— Престанете! — възкликна Карол.

Всички я погледнаха и замълчаха.

— Изпуснах се — обясни тя. — развълнувах се и се изпуснах. Моля ви и тримата, забравете го и толкова. Дори не съм сигурна дали е истина.

— Разбира се — отвърна Максуел. — Тази вечер бяхте изложена на груба компания, лоши обноски и…

Тя поклати глава:

— Не! Не е хубаво да ви моля. Нямам право да ви моля. Просто трябва да ви кажа и да имам доверие във вашата дискретност. Пък и съм сигурна, че е истина. Институтът „Време“ получи предложение за Артефакта.

В стаята се възцари тишина. Тримата стояха неподвижни, едва дишаха. Тя ги погледна един след друг, без да разбира напълно какво им е.

Накрая Духа леко се размърда и в тишината се разнесе шумолене, сякаш белият му чаршаф беше истински и шумолеше, когато той се движеше.

— Не можете да си представите колко сме привързани и тримата към Артефакта.

— Вие ни поразихте — обади се Уп.

— Артефакта — каза тихо Максуел. — Артефакта, единствената велика загадка, единственото нещо в света, което обърква всеки…

— Един странен камък — допълни Уп.

— Не е камък — рече Духа.

— Тогава, навярно — намеси се Карол — ще ми кажете какво е.

Това е единственото нещо, помисли си Максуел, което нито Духа, нито който и да е друг можеше да направи. Открила го е изследователска експедиция на Времето преди около десет години на върха на един хълм в Юрската епоха и с цената на много средства и изобретателност бил върнат в настоящето. За да се изтъркаля такава тежест напред във времето, се е изисквало енергия, далеч надминаващо всичко познато досега, потребна била енергия, която да осигури прехвърлянето назад във времето на портативен ядрен генератор, пренесен на много части и сглобен на място. А после следвала задачата да се върне генераторът, тъй като нищо от тоя род, а това е въпрос на етика, не може да се изоставя в миналото, дори и в такова далечно минало като Юрската епоха.

— Аз не мога да ви кажа — отвърна Духа. — И никой не може.

Духа беше прав. Никой не е в състояние да го разгадае. Масивен блок от някакъв материал, който изглежда не беше нито камък, нито метал, макар по едно време да го мислеха за камък, а после за метал. Не се поддаваше на никакви изследвания. Дълъг шест фута, на ширина и височина по четири, той представляваше черна маса, която нито поглъщаше, нито освобождаваше енергия, светлината и другите лъчи се отразяваха в повърхността й, не можеше да се насече или пък нащърби, спираше лазерния лъч така изкусно, сякаш той не е съществувал. С нищо не можеше да се надраска, с нищо не можеше да се проучи, не подаваше никаква информация за себе си. Той лежеше на издигнатия за него фундамент в предния двор на Музея на времето и беше единственото нещо в света, за което никой не можеше да направи дори сериозна догадка.