Читать «Резерватът на таласъмите» онлайн - страница 22

— Това е скривалището ми — обясни той. — Крия си по една-две бутилки там. Някой ден може да си счупя я крак, я нещо друго и лекарят ще ми каже да не пия…

— Но не и заради счупения крак — каза Духа. — Заради счупен крак никой няма да ти забрани да пиеш.

— Е тогава за нещо друго — настоя Уп.

Седнаха доволни пред питието. Духа се взираше в огъня. Засилващия се вятър отвън удряше по колибата.

— Никога не съм яла по-хубаво нещо — обяви Карол. — За пръв път изобщо пека бифтек, намушен на пръчка, и направо на огъня.

Уп доволно се оригна.

— Така го печехме в старата каменна ера. Или пък като този саблезъб го ядяхме суров. Нямаше печки, фурни, нито разни му там модерни неща.

— Имам чувството — каза Максуел, — че ще е по-добре да не питам, но откъде е тази плешка? Струва ми се, всички месарници бяха затворени.

— Е, да, бяха — призна Уп, — но имаше там една, на задната й врата висеше ей това катинарче…

— Някой ден — отбеляза Духа — ще си докараш беля на главата.

Уп поклати глава.

— Не мисля. Поне този път не. От първа необходимост… не, струва ми се, не се казваше така. Когато човек е гладен, той има право на храна, където и да я намери. Такъв беше законът на предисторическата епоха. Мисля, че все още го вземате под внимание в съда. Освен това, утре ще се върна и ще обясня какво е станало. Между другото — обърна се той към Максуел, — имаш ли някакви пари?

— Колкото щеш — отвърна Максуел. — Носех командировъчни за пътуването се до Енотовата кожа, но не похарчих нито цент.

— Значи на другата планета са те приели като гост — каза Карол.

— Мисля, да — отвърна Максуел, — но така и не разбрах точно отношенията ни.

— Хубави хора ли бяха?

— Да, много хубави, но дали бяха хора не знам.

Обърна се към Уп.

— Колко ще ти трябват?

— По мойте изчисления сто ще стигнат. За месото, за разбитата врата, а да не говорим за накърнените чувства на нашия приятел — месаря.

Максуел извади сгъваемия си портфейл от джоба, отброи няколко банкноти и ги подаде на Уп.

— Благодаря. Някой ден ще ти ги върна.

— Не — каза Максуел. — Аз черпя. Реших да заведа Карол на вечеря, но нещата се пообъркаха.

Пред камината Силвестър се протегна, прозя се, после пак заспа, но сега по гръб с крака, вирнати във въздуха.

— На гости ли сте тук, мис Хамптън? — запита Духа.

— Не — изненада се Карол, — тук работя. Какво ви кара да мислите така?

— Тигърът — отвърна Духа. — Биомеханизъм, казахте. Помислих си естествено, че работите в биомеханиката.

— Разбирам — каза Карол. — Във Виена или Ню Йорк.

— Център има и някъде в Азия — продължи Духа. — В Улан Батор, ако си спомням добре.

— Бил ли сте там?

— Не — отвърна Духа. — Само съм чувал.

— Но е могъл да бъде — намеси се Уп. — Той може да отиде навсякъде. Само докато мигнеш. Затова хората от Свръхестествения продължават да го търпят. Надяват се накой ден да се доберат до всичко, което той притежава. Но стария Дух е предпазлив. Няма да им каже.

— Истинската причина за мълчанието му е — обясни Максуел, — че по ведомост се води при Транспорта. За тях е важно да си кротува. Ако разкрие техниката на своето придвижване, Транспортният институт трябва да се закрие. Няма да има вече нужда от него. Хората ще могат просто да се вдигнат и да отидат, където искат, по желание, на една миля разстояние или на милион светлинни години.