Читать «Резерватът на таласъмите» онлайн - страница 15
Клифърд Саймък
— А-ми, аз…
— Що за нахалство — каза тя.
Силвестър измърка високо.
— Извинявайте, мис. Но аз живея тук. Или поне живеех. Не е ли това номер седем — двадесет и едно.
— Да, разбира се — каза тя. — Наех квартирата точно преди седмица.
Максуел поклати глава.
— Трябваше да се досетя. Мебелите са други.
— Накарах хазяина да изхвърли нещата — заговори тя. — Бяха направо отвратителни.
— Чакайте да отгатна — каза Максуел. — Стар зелен диван, съвсем протрит…
— И барче от орехово дърво — продължи момичето, — и чудовищен морски пейзаж, и…
Максуел вдигна глава уморен.
— Достатъчно. Моите неща сте изхвърлили.
— Не разбирам — рече момичето. — хазяинът каза, че предишният наемател е мъртъв. Нещастен случай, мисля.
Максуел се изправи бавно. Тигърчето също стана, дойде по-близо и нежно започна да се търка в краката му.
— Престани, Силвестър — скара му се момичето.
Силвестър продължи да се търка.
— Не му обръщайте внимание. Той е едно голямо бебе.
— Биомеханизъм ли е?
Тя кимна.
— Най-хитрото същество. Ходи навсякъде с мен. И рядко ми причинява тревоги. Не знам какво му става. Изглежда вие му харесвате.
Докато говореше, тя гледаше тигърчето, но сега рязко вдигна очи.
— Не ви ли е добре? — попита тя.
Максуел поклати глава.
— Нещо сте пребледнял.
— Малък шок. Сигурно е затова. Казах ви истината. По едно време наистина живеех тук. До преди няколко седмици. Станала е ужасна бъркотия…
— Седнете — покани го тя. — Ще пиете ли?
— Да, ако може. Казвам се Питър Максуел и съм от Факултета…
— Момент. Максуел ли казахте? Питър Максуел. Да, сега си спомням. Така се казваше…
— Да, знам — рече Максуел, — мъжът, който умря.
Той седна внимателно на кушетката.
— Ще донеса нещо за пиене — рече момичето.
Силвестър се примъкна по-близо и нежно сложи масивната си глава в скута на Максуел. Максуел го почеса зад ухото, а ръмжейки мило, Силвестър обърна леко глава, за да му покаже къде го сърби.
Момичето дойде с пиенето и седна до него.
— Все още не разбирам — каза тя. — Ако вие сте човекът, който…
— Цялата работа е някак си объркана.
— Трябва да кажа, че доста добре понасяте случилото се. Малко сте потресен, но не и сразен.
— Всъщност — призна Максуел — донякъде знаех. Казаха ми, разбирате ли, но аз не повярвах. А мисля, истината е, че сам не си разрешавах да повярвам.
Той вдигна чашата.
— Вие няма ли да пиете?
— Ако сте добре, ако се чувствате както трябва, ще взема и за себе си.
— О, добре съм — каза Максуел. — Ще успея да го преживея.
Той я погледна и за пръв път наистина я видя — стройна, спретната, с късо подстригана черна коса, дълги мигли, изпъкнали скули и очи, които му се усмихваха.
— Как се казвате? — попита той.
— Карол Хамптън. Историчка във Времето.
— Мис Хамптън, извинете за създадената ситуация. Бях заминал — извън планетата. Току-що се върнах. Имам ключ и той стана на вратата, а когато тръгвах, тук беше моят дом…
— Не е нужно да обяснявате.
— Да пием — каза той. — После ще стана и ще си отида. Освен…
— Освен какво?
— Освен ако желаете да вечеряте с мен. Да кажем, за да ви се отплатя за разбирането. Можехте да изтичате и да пищите.