Читать «Под игото» онлайн - страница 59

— Бре, баби, не плачи — булката е жива!

Между това Голос лудува. Той гледа страшно с изпулени очи, с настръхнала чорлава коса, маха, криви се и скърца зъби отчаяно. Съвестта го гризе люто; но страданията му принасят облекчение на народа.

Люто злорадство се изображава по лицата. „Хак му е“, думат жените. Тях даже ги е яд на Геновева, че го прощава в писмото си. Майка му, като гледа печалното състояние на господин Фратя, обременен от тежестта на веригите и на общото негодувание, се чуди какво да прави.

— Умориха момчето ми, омаскариха го! — казва тя и се готви да го извлече из сцената, но я задържат.

Тоя акт има бляскав успех. Шекспировата Офелия не е извличала в една вечер толкова сълзи.

Последният акт е в гората. Там една пещера. Из входа й се подава Геновева, облечена в зверски кожи, и детето й. Една коза, на която са дали крехки листе да зобе, за да не бяга от сцената, представлява сърната, която с млякото си ги храни в пещерата. Геновева приказва жално на детето си за баща му, но чува лай от ловджийски псета и пропълзява в пещерата с детето, като увлича за рога козата, която се опира. Лаят се усилва и публиката намира Илийча Любопитният по-изкусен в тая роля. Той показва още по голямо усърдие, тъй че лаят му разбуди джавкането на няколко кучета отвън. Ето и графът в ловджийски дрехи се вестява със свитата си. Зрителите не дъхат: всички се вторачили да видят как ще се срещнат с Геновева. Баба Иваница се бои да не отмине и предлага да му обадят, че там е жена му. Но графът я видял. Той се навежда и вика в пещерата:

— Ти, който си тука, звяр или човек, излез!

Но вместо пещерата, обади се залата. Раздаде се едно тънко подсвиркване.

Всички се обърнаха смаяни към Стефчова. Той беше се цял изчервил.

— Кой е тоя, дето свири? — извика гневно Селямсъзът.

Театърът забръмча недоволен.

Огнянов подири с поглед подсвирквача. Като съзря Стефчова, който го гледаше безочливо, той му пришушна ниско:

— Ще ти отпоря дългите уши!

Ново изсвиркване, още по-силно. Публиката бе втрещена. В миг общо негодувание избухна.

— Хванете го тоя протестанец, дайте да го хвърлим из пенджера — изрева свирепо Ангел Йовков, гигант, два и половина метра висок. Раздадоха се още гласове:

— Навън, който свири!

— Стефчов навън!

— Не сме дошли тука да слушаме пискуни и плясканета! — викаше Селямсъзът, който одеве инак бе разбрал одобрителния знак на Каблешкова.

— Кириак, не възприемам! — извика сърдито и кака Гинка, до която стоеше Рада, обляна в сълзи. Хаджи Смион шепнеше Стефчову:

— Вярвай бога, Кириак, аз ти казах още одеве: не бива да свириш. Тука народът е прост, нали видиш?

— Защо свири челебият? — попита беят Дамянча.

Дамянчо дигна рамене. Беят пошушна нещо на едно заптие, което отиде при Стефчова.

— Кириак — каза му то полека, — беят заръча да идеш да изпушиш едно цигаро вън, като ти се стяга душата.

Стефчов излезе с горделива усмивка на устата, доволен, че развали впечатлението от Огняновата игра.

Заедно с него и смутнята мина. Играта се продължи, графът се намери с изгубената графиня. Прегръщания, вайкания, сълзи пак. Публиката се разчувствува изново. Доброто се увенча с пълно тържество над злото. Графът и графинята си разказват един другиму мъките и радостта. Баба Петковица им думаше: