Читать «Под игото» онлайн - страница 58

— Свободни сте, господине, но трябва да излезете на улицата.

— Кой пита вас?

— Това представление се дава с благотворителна цел и играят любители. Ако можете по хубаво, качете се там — каза живо Каблешков.

— Аз плащам тука и не ща кехая — отговори Стефчов.

Каблешков пламна. Препирнята щеше да се разгори. Мичо Бейзадето побърза да я прекрати:

— Кириак, ти си разумен човек… Тодорчо, кротувай!

В това време австрийският химн млъкна. Завесата се дигна.

Сцената тоя път представляваше тъмница, осветлена с едно кандилце. Геновева държи детето си, нарежда жални думи и плаче. Тя играе сега по-естествено. Полунощният час, мрачният затвор, въздишките на една нещастна н безпомощна майка — всичко това настроява сърцата. По много женски лица се търкулнаха сълзици. Сълзите, както и смехът, са заразителни. Плачущите се умножаваха, даже и някои мъже ронеха сълзи, когато тя пишеше писмото си до графа. Каблешков, и той даже умилен, изръкопляска на едно патетическо място. Плясъкът му се разнесе усамотен из пълната тишина и умря без отзив. Много сърдити погледи се устремиха на вироглавеца, който на най-хубавото място дигаше шум. Иван Селямсъзът, който подсмърчаше от плач, го изгледа най-кръвнишки. Откараха Геновева в гората, да я посекат. Завесата се спусна. Каблешков изпляска пак, но и тоя път остана без подражатели. Обичаят на ръкопляскането не беше въведен още в Бяла черква.

— Дженабет хора имало в тоя мемлекет — пришушна беят на Дамянча; — де е ставало това нещо?

— В Немско.

— В Немско? Аз от тия гявури не съм виждал още.

— Как, бей ефенди — имаме един немец в града.

— Да не би да е тоя, кьосето, чифтесакалият, със сините очила.

— Той, фотографинът.

— Той? Добър гявурджик. Всякога ми сваля капела, алафранга, кога ме срещне. Аз го мислех, че е французин.

— Не, немец е, хасъл от Драндабур.

Дойде третият акт. Сцената представлява пак палат. Графът се завърнал вече от война, угрижен и мрачен, че не намира Геновева. Слугинята му подава Геновевиното писмо, писано в тъмницата на предсмъртния й час. Тя му разправя, че е жертва на Голосовата низост, че умира невинна и го прощава. Графът чете всичко това високо и хълца. Той плаче, той е отчаян, зрителите и те преживяват страданията му, и те плачат — някои с глас поимат. Плаче беят, който няма нужда вече от Григорът. Това напрегнато състояние на душите порасна още по-болезнено, когато графът заповяда да му доведат коварния Голоса — виновника на злощастията му. Голос се задава рошав, грозен, измъчен от угризения и окован в букаите на конашкия затвор. Едно враждебно бръмчене на публиката го посрещна. Погледите го устрелиха разярени. Графът му чете писмото, в което графинята и него прощава. Графът заридава пак, къса си косите, удря се в гърдите. Публиката пак захълца неудържимо. Кака Гинка, и тя рони сълзи, но иска да успокои другите.

— Не плачете мари, Геновева е жива в гората!

Няколко бабички, които не познават пиесата, се обаждат учудени:

— Гинке, жива ли била? Ами да му се каже на горкия да не плаче — каза баба Петковица, а баба Хаджи Павлювица не се удържа и извика през сълзи на графа: