Читать «Под игото» онлайн - страница 52

Иван Вазов

— Преспах в дядовата Стоянова воденица.

Игуменът го изгледа малко слисан.

— Да нямате нещо страх?

— Никак, ами дошъл е там един брат.

И Огнянов му разказа накъсо срещата си с Муратлийски.

— Ами защо не дойдохте в манастира? — каза игуменът укоризнено. — Там сте спали на чувалите с жито.

— Наш брат комита знае и две, и двесте.

— Хай да ви благослови господ. А как му кръстихте името?

— Ярослав Бързобегунек, австрийски чех и фотограф в Бяла черква.

Отец Натанаил се изсмя.

— Вие, апостолите, сте май много дръзки синковци! Гледайте да се не разбие стомната на третия път…

— Гледай си кефа, има един господ и за комитаджиите, както има за хайдутите — каза и се усмихна знаменателно Бойчо. — Ба, ти си си донел и карабината? — извика той, като погледна Натанаиловата пушка, облегната до дънера на една върба.

— Скимна ми тая заран да я опитам. От много време не съм я пипал. Ти разлуди света и сега всеки ден имам музика пред манастира. Тая охота ще молепса дор и мъртвите не мене, стар грешник.

— Не е зле да си опиташ пак ръчицата, отче игумене.

Така, като вървяха и двамата, дойдоха близо до воденицата на страшната нощ. Видът на това място извади дълбоки бръчки по челото на Огнянова.

Воденицата сега беше затворена. Стоян воденчарят още тогава я бе напуснал и наел друга, както знаем, в манастирската река.

Тъй запустяла и обрасла в бучиниш, тя приличаше на гроб в тая прекрасна местност.

В това време Мунчо се беше крадешком приближил, спрял и втренчил очи в Огнянова. По безсмисленото му идиотско лице играеше някаква странна усмивка. В тоя лишен от разум поглед се четеше и дружелюбност, и страх, и удивление, които възбуждаше Бойчо в душата на Мунча. Преди години той беше изпсувал Мохамеда пред един онбашия, който го беше прострял мъртъв от бой. Оттогава в затъмнялото му съзнание беше оцеляло само едно чувство, само една мисъл, само един проблясък: ужасна, демонска омраза против турците. Като се улучи случаен зрител при убиването на двамата във воденицата и при погребението им в ямата, той доби непостижимо удивление и страхопочитание към Огнянова. Това чувство приличаше почти на култ. Той го наричаше „Руссиан“, неизвестно добре защо. Из най-напред се уплаши от него на чардака, нея нощ, по-после привикна на Огнянова, който посещаваше често манастира. Той се пулеше в него и не сваляше очи; считаше го свой покровител. Когато го обиждаха манастирските ратаи, той ги заплашваше с Руссиана:

„Ждъ кажа на Русссиана, и вассс да заколи!“ И търкаше пръста на гърлото си. Но никой не отбираше смисъла на думите му; и за щастие, защото той ги повтаряше и в града, когато ходеше. Игуменът и Бойчо не обърнаха внимание на Мунча, който продължаваше да върти глава и да се хили приятелски.

— Я виж, онбашият иде насам! — каза игуменът. Действително, онбашият се задаваше с пушка на рамо и с чанта на гърба. Той отиваше на лов.

Той беше 35 годишен човек, с подпухнало жълтеникаво лице, с голямо изпъкнало чело, с малки сиви очи и с поглед ленив и заспал. Види се, че той ядеше афион. След като се здрависаха и размениха няколко думи по тазгодишната ловитба, онбашият взе карабината на игумена, прегледа я внимателно като всеки страстен стрелец и каза: