Читать «Под игото» онлайн - страница 50

— Как, ти? Откъде? — питаше Огнянов, който позна в Муратлийски един другарин от четата тяхна.

— Аз? Ами ти де беше, а де те виждам?! Ти ли си бе наистина, Кралич?

Краличът се извърна сепнато, озърна се във воденицата и към дяда Стояна, който неподвижен и зяпнал все държеше ламбата пред тях.

— Дядо Стояне, духни свещта и затвори вратата. Но не: ние да излезем навън. От гърмеж няма да се чуем.

Дядо Стоян тръгна напред със свещта и притвори вратата зад тях, като им издума:

— Хай погълчете си вие всичко, а пък аз ще си легна. Когато и вам се доспи, влезнете и легнете си, както завърнете!

Долът беше съвършено в мрак, но отсрещната урва беше добре сгряна от месечината. Огнянов и другарят му отидоха още по на тъмно, настаниха се въз един голям камък, край който извиваше и тихо шумеше реката.

— Дай сега да се целунем пак, братче — каза Огнянов с чувство.

— Е, Кралич, кажи ми, какъв чорт? Аз те зная в диарбекирския рай!

— Ами ти? Добре, още ли не си минал на въжето? — изсмя се Бойчо.

Фамилиарността се въдвори между тях. Еднаквата съдба и страдания сближават и най-чужди един другиму човеци. А Бойчо и Муратлийски бяха вече братя по оръжие и по идеали.

— Е, казвай сега — подзе Муратлийски, — Ти си от по-далеч. Затова ти имаш първенство. Кога се завърна от Диарбекир?

— Искаш да кажеш, кога бегах?

— Как? Ти побягна ли?

— През май.

— И сполучи да минеш безопасно дотука? Отде си дойде?

— От Диарбекир тръгнах пеша до руска Армения, оттам през Кавказ в Русия, та в Одеса, все с руска помощ. От Одеса с парахода на Варна. Оттам, през планините, та в троянските колиби. После през Стара планина, та в Бяла черкова.

— Ами защо избра именно Бяла черкова?

— Страх ме беше да ида, дето нямам никого познат. А пък дето имах познайници, не ги знаех на кой ум са сега и не бях сигурен. Спомних си, че в Бяла черкова е най-добрият бащин ми приятел, един много благороден човек. И освен него бях уверен, че там никой друг не ме познава; та и той нямаше да ме познае, ако да не му се бих обадил.

— Ами аз как те познах изведнъж? И тука остана?

— Да. Пак тоз човек, бащиният ми приятел, ми помогна, та постъпих учител, и досега, слава богу, всичко добро.

— Та ти даскаллък ли захвана, Кралич?

— Официално-даскаллък; тайно — стария занаят.

— Апостолство?

— Да, революция.

— Е, как отива по вашия край? Ние я оцапахме.

— Засега — добре. Духовете са силно разбудени, почвата е вулканическа: Бяла черкова е била едно от гнездата на Левски.

— Е, какъв е планът?

— План нямаме още. Готвим се само теоретически, тъй да се каже, за въстание и чакаме времето да ни научи. А брожението расте всеки ден и тука, и наоколо: рано или късно въстание ще има.

— Браво бе, Кралич! Бабанка си!

— А ти разкажи своите митарства сега!

— Че знаеш вече работата. В Стара Загора се оцапахме до шия, та ни е срам да гледаме хората.

— Не, не, ти захвани от началото: откак се разби четата ни и от нашата раздяла. Осем години в Диарбекир, нищо не съм чул, ни за тебе, ни за толкова другари.

Муратлийски се изтегна цял на камъка, сключи ръцете си под главата и в това спокойно положение дълго разказва историята си. Той бил участвувал в софийското съзаклятие под Димитра Общий и в ограбването на орханийската поща. Попаднал в тъмницата, подир издайството, той избягнал Диарбекир или бесилото само по едно чудо. После отишъл във Влашко, дето година и половина се скитал и борил с глада и мизерията, а оттам с мисия минал пак в България, да се бори с опасности и страхотии, които придружават един агитатор. Тая пролет той се озовал в Стара Загора и с ентусиазъм работил за приготвянето на бунта. Подир печалния изход на движението, в който случай бил леко ранен от турците в малкото сбиване при Елхово, той уловил Стара планина, гонен от турски потери и от самите българи колибари, до които се обръщал за хлебец или за селски дрехи, за да замени хъшовските. Десетина деня се скитал така из Балкана, изложен на хиляди опасности и страдания. Страшният глад бе го принудил да слезе от планината и да попроси хляб от първия жив човек, който му се мерне, като допре револвера си до гърдите му. За щастие, той налетял на дяда Стояна. Твърде покъртен, той разказа за добрия прием, който намери у воденичаря, първия човек, който се е отнесъл братски към него, откогато се е заскитал по Стара планина.