Читать «Под игото» онлайн - страница 53

— Деспот ефенди, добра карабина; накъде ще хвърляш?

— Че аз и това гледах. Шериф ага… не съм я взимал от година време, та рекох барем да я изпразня.

— Де избираш нишан? — попита онбашият и свали мартинката си от рамото с явно желание да си покаже изкуството.

— На яра — каза просто игуменът; — там оня буренец, дето прилича на шапка, близо, дето е копано глина.

Онбашият го изгледа поучудено.

— Че то е много далеч!

И той клекна до една канара, опря мартинката си на нея и мери десетина секунди.

Пушката гръмна; куршумът запраши няколко разкрача от нишана.

Лека досада се изобрази по внезапно зачервенялото чело на Шериф ага.

— Втори път! — каза той, като се заложи пак при камъка и мери близо една минута. Кога мартинката гръмна, той се изправи и се вторачи в буренеца. Но видя, че ярът още се прашеше твърде високо над бурена.

— Проклета работа! — каза той разсърден. — Деспот ефенди, такъв далек нишан никога не се избира! Хвърляй сега пък ти! Само ти казвам, че нахалост ще иде куршумът. Гледай барем яра да удариш — прибави той иронически.

Игуменът дигна пушката прав, взе нишана на око и тозчас изпразни.

Буренът се запраши.

— Слушала ме още пущината! — каза игуменът.

— Случай! — извика онбашият. — Де втори път…

Игуменът пак помери и изпразни. Куршумът намери пак бурена. Онбашият побледня. Той продума ядосан:

— Кешиш ефенди, ти имаш вярно око, ама само не вярвам баснята, че не си гърмял от година. Не е зле да даваш урок на вашите младежи, които всеки ден стрелят тъдява. — После прибави злобно: — Много са развилнеяли. Нещо ги сърби. Ама дяволът ще си скъса цървулите най-после. — Погледът на онбашият стана по-зверски и ненавистен, обърнат сега към Огнянова.

През всичкото това време Мунчо стоеше на почтено разстояние от него. Но как беше се изменил сега! Безумно уплашване и скотска ненавист бяха изкривили чертите му до страхотия. Той беше хвърлил застрашителен поглед сега въз онбашият, със зяпнала уста и разтворени ръце, като човек, който се готви да се хвърли въз някого. Онбашият машинално се обърна към негова страна и го погледна презрително. Тогава лудият доби още по-зверски поглед, па извика, като пръскаше плюнки от ярост:

— Руссиан ждъ та заколли и тебе! — И го изпсува на майка.

Онбашият разбираше малко български, но от Мунчовите заплетени думи нищо не разбра.

— Какво реве тоя скот? — попита той игумена.

— Незлобиво, ефендим, не видиш ли го?

— Какво се е разфучал Мунчо тук? В града кога влазя, е много хрисим — забележи Бойчо.

— Не знаеш ли бе? Всеки петел на купището си пее.

В това време една великолепна хрътка, с черни петна по хълбоците и с мешинен гердан на шията, на който се влачеше връвта, тичаше насам през ливадата. Всички се обърнаха към кучето.

— Изтървала се е тая хрътка — забележи игуменът. — Трябва някои ловци тъдява да минуват.