Читать «Под игото» онлайн - страница 235

— Ами и ти, докторе, в тоя каяфет!

— Какво правиш тука, брате! Кога дойде?

— Нощеска… Що се тъй забави?

— Аз? — попита Соколов в недоумение.

— Марийка късно ли те намери?

— Коя Марийка?

— Как? Не намира ли те тя? — извика Огнянов смаян. — Аз я пратих до тебе с писмо тая заран…

— Не ме е намерил никой, та и не можеше да ме намери — отговори Соколов.

Огнянов го изгледа, учудено.

— Ами защо си тука? За кого идеш?

— Аз? Бягам.

— Бягаш, докторе?

— Да, познай по дрехите ми.

— И ти тъй излезе из Бяла черкова?

— Нощес излязох из Бяла черкова и се крих досега в Хамбаревата воденица…

— Как, ние сме били един до други и не сме знаяли! Чудно, чудно!… А де се дяна Марийка?… — каза Огнянов, у когото се пробуди изново безпокойството. — А сега за къде отиваш?

— За планината, чаках досега, доде ми донесат тескерето и пари. Но сега — няма да се делим… Живот и смърт — заедно… Ах, Бойчо, Бойчо, братко мой, какви ужасни нещастия дочака отечеството, кой мислеше това!

— Седни, седни, долу ще приказваме.

XII. Историята на един невъстанал град

Сгушени в ъгъла, двамата души се осветлиха един друг върху онова, което бе се случило в Клисура и в Бяла черкова от девет деня насам. От Соколовите думи, или по-право отчет, всичко стана ясно за Огнянова сега и той намираше отгатката на енигмата… Бяла черкова, действително, не била въстанала — тозчас подир Клисура. Тя не въстанала, както всичките други села и градове, еднакво като нея, или още по-добре, приготвени за въстание. Преждевременното му избухване погубило всичко… При първото известие за клисурското движение комитетът се разделил на две мнения: едното било да се бранят само от нападение, като му не дават повод, а в случай, че им дойде отвън подкрепителна чета — да въстанат; другото било да се развие знамето тозчас, да бъде, що бъде. Имало и трето мнение и то било общото — да се капитулира. Заключили, с измама, в избата на поп Ставря най-разпалените членове на комитета, когато той решавал да се развие знамето, именно: Доктора, Попова и Редактора, и пратили депутация, начело с Юрдана чорбаджи, в К. да изяви покорство и верноподанически чувства от страна на Бяла черкова и да проси защита.

Правителството, само смутено, приело с радост заявлението и пратило в Бяла черкова петдесет башибозука да оберат оръжието и да останат да пазят града. Скоро сред двора на конака се издигнала камара от пушки, пищови и ятагани. Като издигнала тоя гръмоотвод над себе си — капитулацията, — Бяла черкова била спасена. Тя дала само една жертва: Марка Иванов. Той бил окован и откаран пеша в Пловдив, за черешата… Кой го издал — неизвестно. Пет дни след това, вчера, едно знаме се появило на Балкана, и тълкувания, и мълви, и надежди! Духовете се развълнували, разнесло се глас, че няколко хиляди въстаници идат от Балкана на помощ на Бяла черкова… Тая военна сила се предвождала от руски и сръбски офицери… Никой не знаел положително отде иде тая ненадейна помощ, тя падала като от небето… Каблешков толкова пъти беше говорил за някаква тайнствена армия, готова да прилети в уречения час, щото и най-маловерните хванали да вярват. Всички поглеждали радостно към знамето, към върха на Балкана… На някои се сторило даже, че видят по гърба на планината хора с пушки изправени — взимали храсталака за войска. Други, с по-остро зрение, различавали московците по големите им рунтави калпаци. Тогава дошъл поп Ставри, та отключил избата и им казал: