Читать «Под игото» онлайн - страница 233

Всички тия мисли и съображения минаха през ума й за един миг със светкавична бързина. Тя реши да остави заслона си и да бърза към Манастирския дол. Но по-напред погледна внимателно през клоните на шубръката, към градината. Тя забележи пред вратата й един човек с голям фес, във френски дрехи от сив шаяк. Тя го взе най-напред за Стефчова, но не, този беше къс и другояче на вид… Тя позна Колча слепият. Сърцето й трепна от неволна радост, макар че Колчо, като сляп човек, малко можеше да й бъде полезен в такава работа. Но тя поне имаше с кого да се разговори. Сам бог пращаше Колча тука.

Но тя уплашена видя, че Колчо стъпваше вече на прага на портата, той влазяше в градината.

Тя извика високо:

— Бай Колчо, бай Колчо, чакай! — И тя се стрелна към него.

Колчо чу вика и се спря. В един миг Рада беше при него.

— Бай Колчо!

— Радке! Тебе търсех — каза слепецът. Па като се приближи до нея, пошушна й: — Бойчо бил жив!

— Жив, жив, бай Колчо — пое запъхтяна Рада.

— Той бил в планината — допълни Колчо.

— Не, Колчо, Бойчо бил слязъл в Манастирската река.

Колчовото лице се развълнува.

— Що думаш, Радке?

— Там, там, бай Колчо, той е сега там… аз приех писмо от него… Иска дрехи, трябват му дрехи, бай Колчо… Него са го обадили на турците, видели го цигани… Но аз ще припкам да му обадя… Той ще бяга… Няма да го хванат, но Бойча ще го познаят навсякъде, че е от бунта, защото дрехи му трябват… Боже, боже… а време не остая…

Додето Рада така на прекъслеци и с плачевен тон изливаше страхуванията си, Колчо намери вече един изход.

— Дрехи има, Радке — каза той.

— Ах, бай Колчо, кажи!… Дека ще вземем дрехи?

— Тук наблизко, в една приятелска къща…

— Бай Колчо, само по-скоричко…

— Почакай тука една минута.

И Колчо тичешката се върна назад.

Рада заслонена под стряхата чакаше нетърпеливо. Минаха едва ли не две минути, но ней се сториха цели часове. При другото, притуряше се страхът — да не би някой да излезе из градината и да я види тук самичка и в толкова разстроено състояние…

Тя пъшкаше от мъчение.

В тоя миг зададе се едно момиченце с вързоп в ръка.

Слепецът беше турил там един фес, едно дълго сетре и панталони, от сив шаяк. Тия неща преди две-три минути бяха на него отгоре.

Добрата му душа беше предвидяла още две работи, които Рада в смущението си бе забравила: там беше прибавена и една пита хляб и стотина гроша, турени в един от джобовете.

Но Рада нито погледна във вързопа: тя го пое от момичето и тиришката се запъти на север, през бостаните.

— Боже мой, боже мой — казваше си тя горчиво, — той не иска да ме види вече! Какво му съм сгрешила?… А аз го обичам…

Както казахме, кърът беше пуст — от българите никой не смееше да излезе по-нататък от града: само едни башибозуци се мяркаха там… А за една девойка, още сама, опасността беше още по-грозна и страшна.

Но Рада нито мисли за това.

Великата любов има само едно велико мерило: самопожертвуванието.

XI. Башибозук

Скрит в пустата воденица, Огнянов чакаше появяването на някой приятел или поне на самата Марийка.