Читать «Под игото» онлайн - страница 21

— Дай боже — каза онбашият, — но не знам как ще може да се оправи.

— Той ще може, но дотогава ще го разсипят. Кога ще дойде беят на конака?

— Подир един час — той рано иде.

— Вие доктора трябва да пуснете, аз ще стана поръчител за него: ще си заложа къщата и децата. Той е невинен.

Онбашият го погледна учудено.

— Няма нужда от поръчител, него го откараха вече.

— Кога? Къде? — извика Марко.

— Още тая нощ го изпратихме пеша за К., със заптиетата.

Марко пламна от негодуване, което не можа да скрие.

Онбашият, който го почиташе, каза му с дружелюбно-внушителен тон:

— Марко чорбаджи, по-добре ще сторите да се не месите в тая вонеща работа. Що ви трябва? В тия времена никой никого не познава.

Онбашият изпи кафето си и каза:

— И аз подир половин час ще тръгна с писмото на бея, дето са притворени и бунтовните книжа на доктора. Ако питаш, те са само важни и те ще го съсипят. Защото другото, Османовото нараняване като че не е от доктора, а е станало грешка от нас. Това от раната му се позна. Па там началството да види. Ганко, дай ми някоя непотребна хартия да завия писмото, да се не мачка.

И той извади из пазвата си голям плик с червен печат, който уви с листа, що му даде кафеджията. Подир като изпуши още една цигара, онбашият здрависа Марка и си излезе.

Марко остана на мястото си умислен. Кафеджията гърбом към него умиваше вече главата на Петка Бъзуняка. Марко стана и излезе.

— Добър час, бай Марко! Че що бягаш тъй скоро? — викаше берберинът, като натъркваше силно главата на пациента с бели вълни от сапунева пяна. — Или ще береш ти на доктора грижата? Кой каквато я дробил, такава ще я яде. Защо не дойдат да грабнат бай Петка Бъзунякът? Бъзуняк, какво казваш ти?

Главата избърбука нещо в пяната, но не се разбра какво. Скоро берберинът окъпа Бъзуняка, избриса му главата и лицето с пешкир от съмнителна чистота, подаде му пукнатото огледало и му каза: „Наздраве!“

Когато излазяше да лисне помията на пътя, Ганко срещна на прага бай Марка.

— Забравих си табакерата — каза той и бързо отиде към миндера, дето беше остала.

Бъзунякът в това време остави грошче на огледалото и си излезе. Ганко се върна.

— А бе, Ганко, я, дор има време, кажи ми сметката, да ти платя. На края на месеца аз плащам — каза Марко.

Ганко показа с пръст на тавана, дето имаше много тебеширеви резки:

— Ето ти тефтеря, прочети и плащай.

— Че тук няма мое име забележено?

— Аз тъй я карам, алафранга.

— Ти с такава катастима скоро ще хвърлиш топа, Ганко — шегуваше се Марко, като вадеше кесията. — Бре, я виж, оня си оставил писмото — прибави той, като показа поличката.

— Ах, писмото на онбашията! — извика Ганко учуден и погледна въпросително Марка, като че искаше мнението му.

— Прати му го, прати му го по-скоро. — каза Марко намръщено: — На, двайсет и осем гроша и руб, съблече ме, холан!

Ганко изгледа смаян и си пошушна: „Чуден човек е тоя бай Марко. Залага си къщата за оня мечкарин, а не ще да хвърли това писмо в огъня. В един миг — беше и няма го.“

В това време влязоха нови посетители и скоро кафенето се напълни с облаци дим и с разговори върху докторовото нещастие.