Читать «Под игото» онлайн - страница 19

В конака беше смутни. Въведоха доктора при бея.

Той седеше на обикновеното си място, в къта. До него Кириак Стефчов четеше някакви книжа, над които надничаше и Нечо Пиронков, аазата. Беят, шейсетгодишен старец, прие навъсено доктора, но го покани да седне. У турците съществуваше тая тактика към обвиняемите, с цел да ги разположат към самопризнание.

Освен това докторът беше домашен лекар на бея, който го обичаше.

Докторът се озърташе смутено и с учудване видя на миндера връхната си дреха, подарена снощи на Кралича. Това откритие озари съмненията му.

— Докторе, тая дреха твоя ли е? — попита беят. Докторът не мислеше, нито можеше да отказва една очевидност. Той отговори утвърдително.

— А защо не е у тебе?

— Снощи я харизах на един сиромах.

— Дека това?

— В Хаджи Шадовата улица.

— По кое време?

— Тъкмо по два часа (по турски).

— Познаваш ли го?

— Не, но го съжалих, защото беше гол н окъсан.

— Как лъже сиромахът — каза Нечо презрително.

— Какво, Нечо. Който се дави в морето, и за сламка се хваща — пришъпна му съседът.

И беят се усмихна лукаво, като че улови някаква плитка лъжа. Той наздраве беше убеден, че дрехата беше смъкната от гърба на самия доктор. Това уверяваше и караулът.

— Кириак ефенди, дай книгите. А тия книги познаваш ли ги?

Докторът видя един вестник „Независимост“ и една бунтовническа прокламация, печатана. Той отказа.

— Кой ти ги тури тогава в джоба?

— Казах ви, че дрехата харизах другиму, може да са негови.

Беят се пак ухили. Докторът чувствуваше, че тая работа взимаше лоша посока за него: изкарваха го най-малко в сношение с бунтовник.

Значи, снощният непознат е бил такъв! Камо да знаеше, той би предпазил и него, и себе си от беда.

— Повикайте ранения Османа! — заповеда беят. Яви се заптие с превързана от лакътя нагоре ръка. Той същият беше, дето смъкна дрехата от плещите на Кралича, в който случай биде ударен от куршума на другаря си. Той беше уверен, умишлено или по заблуждение, че гоненият комита го е ранил. Осман пристъпи към доктора:

— Този беше, ефендим.

— От него ли смъкна ти дрехата? Познаваш ли добре?

— Същият, той ме и рани с куршума в Петканчовата улица.

Докторът го изгледа смаяно. Той пламна от негодувание при такава тежка клевета.

— Това заптие лъже безсъвестно! — извика той.

— Излез си, Осман ага… Челеби — подзе пак беят със сериозен вид, — ти отказваш ли всичко това?

— Това е клевета и лъжа. Аз и не нося револвер с мене си, а снощи нито съм минувал из Петканчовата улица.

Онбашията се приближи до свещта, прегледа докторовия револвер, взет от масата му, и каза знаменателно:

— Четирите куршума стоят, един е изпразнен. Беят климна знаменателно.

— И тук грешка имате: тази вечер револвер не съм носил.

— Челеби, снощи по три часа, когато ставаше тая работа, ти дека беше?

Това нечаяно питане падна като гръм за Соколова. Той се силно изчерви от смущение, но отговори самоуверено:

— По три часа бях у Марко Иванов — детето му е болно.

— У чорбаджи Марка ти когато влезе, часът беше без малко четири; ние тогава излизахме — възрази онбашият, който беше срещнал доктора, когато отиваше у Маркови.