Читать «Под игото» онлайн - страница 22

VII. Геройство

Слънцето беше излязло високо и прекарваше зарите си през зелените лози, които висяха над манастирския двор. Тоя двор колкото беше мрачен и грозен нощя, дето всякой предмет добиваше образ на привидение, толкоз сега беше спокойно весел, тих и светъл. Птиченцата го оглашаваха с радостни цвъркания; прозрачните струи на кладенчето чучуркаха приятно и весело; стройните кипариси и тополи шумяха сладостно от утринния горски ветрец. Всичко беше тука ясно и празнично. Даже и околните чардаци с намръщените си килии гледаха по-приветливо и звънтяха от гласетата на ластовичките, които обикаляха своите гнезда.

Сред двора, под лозите, пристъпваше величествен старец, гологлав, с бяла брада до пояс, в дълга морава антерия. Той беше осемдесет и пет годишният дядо Йеротей, величава останка от миналия век, почти развалина, но развалина могъща и почитаема. Той доживяваше последните дни на дълголетния си живот тихо, просто. Всяка заран той правеше тука разходка и гълташе свежия планински въздух и се радваше като дете на слънцето и небето, към което беше на път.

Недалеко, до един стълп на лозата, като контраст на тоя паметник на миналото, стоеше дякон Викентий, с книга в ръка. (Той се готвеше да постъпи в руска семинария.) Младост и надежда вееше от юношеското лице на дякона; сила и живот блещяха в неговия мечтателен поглед. Тоя момък беше бъдещето и гледаше в него със същото доверие, с каквото старецът гледаше във вечността.

Само безбурната манастирска ограда може да настроява душата така съзерцателно.

На каменните стъпала на черквата пък седеше кълбообразният отец Гедеон, дълбоко занят: той наблюдаваше внимателно пуйките, които се разхождаха из двора с разперени на търкала опашки, като евантайл. Той ги сравняваше с гордия фарисей на евангелието, а куркането им му наумяваше премъдрия цар Соломон, който разбирал езика на пилците. Потънал в такива благочестиви размишления, отец Гедеон спокойно очакваше благословения звон на обяда, чиято сладост предвкушаваше с гълтане приятен дъх, що излизаше из магерницата.

На прага й седеше на припек кривоокият манастирски идиот, другар на Мунча. Той с не по-малко философско дълбокомислие гледаше домашния живот на пуйките. Думата „гледаше на пуйките“ надали е тук на мястото си; защото зрението на идиота обнимаше не само челядта на пуйките, но и целия хоризонт, тъй като едното му око гледаше на възток, другото — на запад.

До него, прав, Мунчо кълчеше ръце, въртеше глава и поглеждаше плахо към най-горния чардак. Той знаеше защо.

Като прибавим още игумена, който отсъствуваше, и няколко още ратаи, имаме всичкото население на манастира.

Ненадейно игуменът изтопурка с коня си, отседна го, подаде го на кривоокия и каза начумерено на Викентия:

— Ида от града и лоши вести нося. И той разказа всичките подробности на Соколовото нещастие.

— Клетият Соколов, клетият Соколов — завърши той, като въздъхна.

Игуменът Натанаил беше барачест, едър, силен човек, с мъжествено лице и пъргави движения. Като извадим калугерското му расо, твърде малко калугерско остаяше в него. Стените на килията му бяха накачени с пушки, той беше изкусен стрелец, псуваше юнашки, умееше да цери рани от оръжие и да ги дава. Той случайно беше попаднал игумен в манастир вместо войвода в Балкана, Впрочем, мълвеше се, че бил и такъв някога, а сега е на покаяние.