Читать «Позитронният човек» онлайн - страница 95

От предишното идване на Ендрю „Ю Ес Роботс“ бе претърпяла големи промени. Основните производствени мощности бяха прехвърлени в голям космически завод, както повечето отрасли от промишлеността. Само проектно-конструкторския център остана на Земята, в обширна и красива местност като парк с просторни ливади и могъщи дървета, гъсто покрити с листа.

Самата Земя, с население отдавна установило се около един милиард — и приблизително същия брой роботи — почти навсякъде заприличваше на парк. Ужасните щети, нанесени на природата през първите трескави векове на промишлената революция, постепенно се превръщаха в спомени. Никой не забравяше напълно миналите грехове, но те вече не изглеждаха реални за жителите на възродената Земя и с всяко поколение им ставаше все по-трудно да повярват, че някога хората охотно са извършвали подобни чудовищни и безумно самоунищожителни престъпления срещу своя собствен свят. Щом в голямата си част промишлеността се премести в космоса и чистият, ефективен труд на роботите удовлетвори нуждите на хората, останали на планетата, естествените възстановителни сили на Земята заработиха свободно, океаните отново станаха чисти, небето — ясно, горите си върнаха териториите, заети някога от претъпканите, мърляви градове.

Когато аерофлитерът му кацна на пистата пред „Ю Ес Роботс“, Ендрю бе посрещнат от робот. Лицето му беше гладко и безизразно, в червените фото очи нямаше нищо. Ендрю знаеше, че само трийсетина процента от роботите на Земята разполагаха с независими мозъци. А този представляваше празно създание, само една безмозъчна метална кукла на някое неподвижно позитронно мислещо устройство, разположено в дебрите на комплекса от сгради.

— Аз съм Ендрю Мартин. Имам определена среща с директора по изследванията Магдеску.

— Да. Последвайте ме.

Безжизнен. Безмозъчен. Обикновена машина. Вещ.

Роботът-посрещач бързо поведе Ендрю по пътека, чиято настилка блестеше кристално отвътре, после нагоре по светеща спирална рампа към многоетажно здание, покрито с блещукащ в цветовете на дъгата прозрачен купол. Ендрю не познаваше добре съвременната архитектура и му се стори, че постройката е дошла от книжка с приказки — лека, въздушна, потрепваща, не съвсем истинска.

Оставиха го да чака в широка овална стая, чийто под бе застлан с лъскава синтетична материя — излъчваше мека светлина и тиха приятна музика всеки път, щом Ендрю се раздвижеше по нея. Откри, че когато върви по права линия, светлината става бледорозова, а в тъканта на музиката се преплита мек ритъм, но ако тръгне по крива, успоредна на очертанията на стаята, светлината се измества към сините линии на спектъра и музиката наподобява шумолене на вятър. Попита се дали в това има някакъв смисъл и реши, че няма — обикновена украса, прищявка на декораторите. В тази мирна епоха хубавите, но безсмислени украшения станаха повсеместни, както знаеше и Ендрю.

— Аха… ето го и Ендрю Мартин най-после — чу се дълбок глас.

Нисък набит мъж изникна в стаята, сякаш по чудо изскочи от пода. Новодошлият имаше тъмна кожа и коса, малка остра брада, като че ли лакирана, над кръста не беше облечен с нищо, освен с лента през гърдите, наложена от модата. Ендрю се бе покрил по-старателно. Последва Джордж Чарни, възприемайки стила „драперия“ в облеклото: тогава смяташе, че развяващите се дрехи по-добре прикриват някои все още неловки движения и макар че този начин на обличане бе остарял с десетилетия, а Ендрю вече се движеше с лекотата и грацията на всеки човек, продължи да се облича по същия начин.