Читать «Позитронният човек» онлайн - страница 8

Ендрю имаше и още едно задължение — то всъщност запълваше по-голямата част от времето му за сметка на домашните задължения.

Имението на Мартин — едно наистина голямо имение — бе разположено усамотено на красив хълм над ледения син океан. Наблизо се намираше малко селище, но най-близкият значителен град — Сан Франциско, отстоеше на доста път надолу по брега. И без това напоследък градовете намаляваха и при големите разстояния между отделните домове хората предпочитаха електронното общуване. Така че сред величествената и прекрасна самота момичетата на Мартин нямаха приятелчета за игра.

Имаха обаче Ендрю.

Мис първа разбра как това може да се уреди най-добре.

Ендрю неизменно наричаше Мелиса „Мис“, не защото не умееше да произнася малкото й име, а защото му се струваше неуместно да се обръща към нея толкова фамилиарно. Аманда винаги беше „Малката Мис“ и нищо друго. Мисис Мартин, чието име беше Люси, за Ендрю си оставаше „Мадам“. А Джералд Мартин беше „Сър“. Личността на Джералд Мартин караше много хора, а не само роботите, да се чувстват удобно само когато се обръщат към него със „сър“. По света определено имаше твърде малък брой хора, които го наричаха „Джералд“ и никой не можеше да си представи кой би се осмелил да го нарече „Джери“.

Мис бързо установи как може да се възползва от присъствието на робота в къщата. Просто трябваше да набляга на Втория закон.

— Ендрю, заповядваме ти да спреш да вършиш това и да започнеш да си играеш с нас.

В този момент Ендрю подреждаше книгите в библиотеката на Джералд Мартин, които като всички книги имаха навика да се разместват хаотично с времето.

Той спря и погледна надолу от високия махагонов шкаф между два прозореца в северния край на стаята. И меко каза:

— Съжалявам, Мис. В момента съм зает със задача, поставена ми от вашия баща. По-рано получената заповед от Сър има предимство пред вашето искане.

— Чух какво ти каза татко — отвърна Мис. — Каза ти „Бих искал да подредиш тези книги, Ендрю. Подреди ги някак по-смислено“. Нали така?

— Точно това ми каза, Мис. Точно тези думи използва.

— Ами щом е така, щом само ти е казал „бих искал“, значи не е било голяма заповед, а? Той така предпочитал. Това е предложение. Предпочитанието не е заповед. Нито пък предложението. Ендрю, аз ти заповядвам. Остави книгите на мира и ни заведи с Аманда на разходка по брега.

Това беше безупречно прилагане на Втория закон. Ендрю веднага остави книгите и слезе от стълбата. Сър беше главата на семейството. Но той не му даде заповед, не и от формална гледна точка, а Мис го направи. Нямаше никакво съмнение. А заповед на човешко същество от семейството — което и да е човешко същество — имаше предимство пред простото изразяване на предпочитания от друг човек — член на семейството, дори да беше самият Сър.