Читать «Позитронният човек» онлайн - страница 7

И тогава…

— Това е NDR–113 — обяви Джералд Мартин в един хладен, ветровит юнски следобед, когато по дългия вътрешен път на имението камионът с пратката пристигна пред внушителния, разположен на хълма дом на семейство Мартин и стройният, лъскав механичен човек бе освободен от опаковката. — Нашият собствен домашен робот. Нашият собствен семеен слуга.

— Как го нарече? — попита Аманда.

Тя беше по-малката от двете дъщери на Мартин, дребно дете със златиста коса и проникващ в душата поглед на сините очи.

— NDR–113.

— Това името му ли е?

— Всъщност това е серийният му номер.

Аманда се намръщи.

— Ен-Ди-Ар. Ен-Ди-Ар 113. Чудно име.

— Сериен номер — повтори Джералд Мартин.

Но Аманда не искаше да се примири.

— Ен-Дий-Аррр. Не можем да го наричаме така. Въобще не прилича на име, каквото трябва да бъде.

— Чуйте я какви ги приказва — обади се Мелиса Мартин.

Тя беше другата дъщеря, пет години по-голяма от Аманда, с тъмна коса и тъмни очи. Мелиса вече беше жена, поне ако можеше да се вярва на собственото й мнение. А Аманда бе само едно дете и това бе достатъчно основание за Мелиса да я счита безнадеждно глупава.

— Тя не харесва серийния номер на робота.

— Ен-Дий-Аррр — Аманда демонстративно отказваше да обърне внимание на Мелиса. — Не е добре така. Ама въобще. Какво ще кажете, ако го наричаме Ендрю?

— Ендрю ли? — учуди се Джералд Мартин.

— Има си „н“, нали? И „д“, и „р“. Ен-Ди-Ар. Ендрю.

— Чуйте я само — присмехулно се обади Мелиса.

Но Джералд Мартин се усмихна. Знаеше, че често буквите от серийния номер на робота се превръщат в име. Роботите от серия JN ставаха Джон или Джейн, RG ставаха Арчи, QT — Кюти. Е добре, тук имаха робот от серията NDR и Аманда искаше да го нарича Ендрю. Чудесно. Чудесно. По навик Джералд Мартин позволяваше на Аманда да прави всичко, което според нея е най-доброто. Естествено, до определени граници.

— Много добре — съгласи се той. — Нека бъде Ендрю.

Нарекоха го Ендрю. Така свикнаха, че през следващите години никой от семейство Мартин не го назова нито веднъж NDR–113. Постепенно напълно забравиха серийния му номер и ако им потрябваше за поддръжката, търсеха го всеки път. Самият Ендрю твърдеше, че е забравил серийния си номер, макар да не беше точно така. Колкото и време да минеше, той не можеше да забрави нищо.

Но с времето нещата за Ендрю се променяха и той все по-рядко имаше желанието да си припомня своя сериен номер. Заряза го, сигурно укрит в паметните му блокове и никога не помисли да го изрови оттам. Сега той беше Ендрю — Ендрю Мартин, Ендрю от семейство Мартин…

Беше висок, строен и грациозен, защото роботите от серията NDR бяха проектирани да изглеждат така. Движеше се тихо и дискретно из великолепната къща с изглед към Тихия океан, в която живееше семейство Мартин и сръчно вършеше всичко, което те искаха от него.

Беше къща от вече отминала епоха, просторна и величествена и за нея наистина трябваше да се грижи цяла тълпа слуги. Но в онези времена нямаше откъде да намерят други слуги, освен роботите, а това им създаваше някои проблеми, преди Джералд Мартин да се самопредложи за този експеримент. Сега двама роботи-градинари поддържаха лъскавите зелени морави и прекрасните лехи с алено червени азалии, режеха сухите клони от високите палмови дървета, заобикалящи къщата отвсякъде. Робот-чистач не допускаше в къщата прах и паяжини. А роботът Ендрю изпълняваше ролята на лакей, сервитьор, прислужница и шофьор на семейство Мартин. Готвеше, избираше и поднасяше вината, толкова обичани от Джералд Мартин, грижеше се за гардеробите на всички, поддържаше чудесните мебели, произведенията на изкуството, неизброимото множество вещи в дома.