Читать «Позитронният човек» онлайн - страница 5

До 2007 пълната забрана важеше навсякъде по планетата, с изключение на научните изследвания, но при внимателно съблюдавани условия. Вярно, разрешено бе да се изпращат на непрекъснато множащите се промишлени комплекси и опитни станции извън Земята — в Космоса — роботи — нека те понасят трудностите на ледения Ганимед и знойния Меркурий, нека поемат неудобствата на работата по откритата повърхност на Луната, нека се излагат на сложните рискове при първите експерименти на Скока, които след време трябваше да посочат на човечеството подпространствения път към звездите.

Но роботи за свободна и обща употреба на Земята, да заемат скъпоценните работни места, които иначе се полагаха на истински, естествено родени човешки същества от плът и кръв — не! Не! Не искаме никакви роботи да се навъртат наоколо!

Е, разбира се, лека-полека и това положение започна да се променя. Най-драматичните промени настъпиха тъкмо по времето, когато робот NDR–113, станал известен по-късно като Ендрю Мартин, преминаваше операциите по сглобяването си в главния завод на „Юнайтед Стейтс Роботс енд Мекеникъл Мен“, разположен в Северния район.

Един от факторите, довели до постепенния пробив в предразсъдъците срещу роботите, бяха най-обикновените връзки с обществеността. Организацията ЮСРММ не се ограничаваше само с науката, но разбираше това-онова и от изкуството да поддържа равнището на печалбите си. Така че намери начини — тихи, изтънчени и действени — да отсича по някое парче от Франкенщайновия мит за робота, от представата за механичния човек като един тромав Голем, вдъхващ ужас.

Роботите са тук, за да ни служат, обясняваха специалистите по връзките с обществеността от ЮСРММ. Роботите са тук, за да ни помагат. Роботите не са врагове. Роботите са абсолютно безопасни и това въобще не подлежи на съмнение.

И понеже всъщност беше вярно, хората започнаха да приемат присъствието на роботите около себе си. Повечето не спираха да мърморят. Мнозина, да не кажем почти всички, не се чувстваха удобно от самата идея за роботите. Но признаваха, че роботите са необходими и успяваха поне да търпят съществуването им, стига да бъдат спазвани строгите ограничения.

Харесваше ли се някому или не, но нуждата от роботи стана факт, защото по онова време населението на Земята започна да намалява. След дългите мъки на двайсетия век светът видя как започва епоха на относително безгрижие, хармония и дори разум — поне отчасти. Светът стана по-тихо, по-спокойно и по-щастливо място. И броят на хората значително се съкрати, не поради ужасни войни и епидемии, а защото семействата вече бяха по-малки, предпочитаха качеството пред количеството.