Читать «Позитронният човек» онлайн - страница 35

— При цялото ми уважение към вас, Малка Мис, въобще не ми се струва да му е минало. Смятам, че той все още е твърде раздразнен и ако го ядосам по-силно… Не, Малка Мис, не съм в състояние да вляза в тази стая. Не и докато ми кажете, че е достатъчно спокоен, за да говорим безопасно за него.

Малката Мис изгледа Ендрю и кимна:

— Така да бъде, Ендрю. Разбирам.

Тя влезе. Ендрю дочу как се позабави тревожният ритъм в походката на Сър. После гласове — първо на Малката Мис, нежен и спокоен, след това на Сър, избухващ в потоци вулканична ярост, и отново Малката Мис, спокойно като преди, и Сър, но не толкова трескаво. Последва реплика на Малката Мис, спокойна, но не и нежна. По-точно, доста твърда.

През цялото време Ендрю нямаше представа какво си говорят. За него не беше трудно да нагласи аудио-рецепторите си, за да чува ясно разговора, но му се стори неуместно! Само ги насочи, но дотолкова, че да долавя гласовете достатъчно и да разбере нужна ли е помощта му, но без да различава отделните думи.

Накрая Малката Мис се появи на вратата:

— Ендрю, ще влезеш ли?

— Както вече ви казах, Малка Мис, аз съм крайно загрижен за емоционалното състояние на Сър. Ако вляза и пак го предизвикам…

— Ендрю, нищо му няма на емоционалното състояние. За него не е убийствено да изпусне, малко пара. Всъщност даже му е полезно. Хайде, влизай. Влизай де.

Това беше пряка заповед, придружена с отслабване на потенциалите, свързани с Първия закон. Ендрю нямаше никакъв избор, освен да се подчини.

Намери Сър седнал в огромното кресло до прозореца — кресло от махагон и кожа, което Ендрю направи за него преди петнайсет години. Беше се загърнал в халата си. Наистина сега изглеждаше спокоен, но в очите му се виждаше стоманен блясък и както се бе настанил в креслото приличаше на разгневен стар император, комуто досаждат непокорни поданици.

— Добре, татко. Можем да обсъдим това тихо и разумно, нали?

— Опитвам се всичко да обсъждам тихо и разумно — напомни Сър. — Винаги съм постъпвал така.

— Да, татко, вярно е.

— Но това, Манди! Тази пълна глупост, тази чудовищна безсмислица, която Ендрю ми подметна…

— Татко!

— Извинявай. Но не мога да остана спокоен, когато се сблъсквам с абсолютна лудост.

— Знаеш, че Ендрю по начало не може да полудее. Лудостта не влиза в характеристиките му.

— Но щом ми казва, че си иска свободата — за Бога, свободата. — Какво, друго е това, ако не лудост? — Сър изпръхтя и лицето му се зачерви отново.

Ендрю никога не бе виждал Сър в такова състояние, никога. Пак се почувства несигурен дали трябва да стои в тази стая и да застрашава здравето на стария човек. Сякаш всеки миг Сър щеше да получи удар. И ако нещо му се случеше, пряко следствие от постъпката на Ендрю…

Малката Мис подкани:

— Спри, татко! Просто спри! Няма от какво да се вбесяваш!

Ендрю остана изумен — Малката Мис говореше твърде остро и непокорно на баща си — сякаш майка мъмреше капризното си дете. Внезапно му хрумна мисълта, че при хората времето сигурно променя нормалните роли на поколенията. Сър, някога толкова жизнен, властен и всезнаещ, сега бе слаб и уязвим като хлапе, а Малката Мис беше отговорна да го насочва, докато той се бореше да проумее загадъчния за него Ендрю недоумяваше как разговарят толкова остро пред него. Но след трийсетина години беше естествено никой от семейство Мартин да не се сдържа в присъствието на Ендрю, даже и по най-интимни теми. И защо ли да се притесняват от него? Нали беше само един робот.