Читать «Позитронният човек» онлайн - страница 36

— Свобода — натърти Сър с надебелял глас. — За робот!

— Да, идеята е необикновена. Признавам, татко. Но защо я приемаш като лично оскърбление?

— Нима? Приемам я като оскърбление срещу логиката! Оскърбление срещу здравия разум! Виж, Манди, какво ще кажеш, ако входната врата дойде при тебе и ти заяви: „Искам си свободата. Искам да се преместя в Чикаго и там да бъда входна врата. Мисля си, че да бъда входна врата в Чикаго ще ме удовлетворява повече“?

Ендрю видя как по скулата на Малката Мис трепна едно мускулче. Изведнъж осъзна, че бурната реакция срещу искането му трябва да е свързана с решението на Мадам преди години да прекъсне брака си със Сър и да го напусне, търсейки свободата си някъде в далечни краища.

Хората бяха толкова сложни същества!

Малката Мис възрази:

— Входната врата не може да ти каже нищо. Нито ще реши да се мести. Входните врати нямат разум. А Ендрю има.

— Изкуствено създаден разум.

— Татко, приличаш ми на някой от най-лютите фанатици фундаменталисти в „Дружество в защита на хората“! Ендрю живее с тебе от десетилетия. Познаваш го поне колкото останалите от семейството… Какви ги приказвам? Та той е член на собственото ти семейство. А сега изведнъж започваш да говориш за него, като че е някакъв подобрен вариант прахосмукачка! Ендрю е личност и ти прекрасно го знаеш.

— Изкуствено създадена личност — упорстваше Сър, но убедеността и силата изчезнаха от гласа му.

— Да, изкуствено. Само че няма връзка с разговора ни. Татко, живеем в двайсет и втори век, при това към средата. И би трябвало вече да разберем и признаем, че роботите са сложни и чувствителни организми с ясно проявени личностни особености — имат емоции, имат… ами, имат душа.

— Не бих искал да защитавам подобна гледна точка в съда — възпротиви се Сър. Каза го тихо, дори с шеговита нотка в гласа, наситен преди миг с озлобление. Явно си връщаше самообладанието. Ендрю усети облекчение.

— Никой не те кара да я защитаваш в съда — успокои го Малката Мис. — А само да я приемеш със сърцето си. Ендрю иска да му дадеш документ, който да го определя като свободен индивид. И има желанието да ти плати щедро за този документ, макар че всякакво плащане в случая е излишно. Това ще бъде най-обикновено потвърждение на неговата самостоятелност. Какво ужасно има, ако смея да попитам?

— Не искам Ендрю да ме напусне — намусено отвърна Сър.

— А! Това било, значи! Това е разковничето, нали, татко?

В очите на Сър вече нямаше огън. Сякаш се потопи в самосъжалението.

— Аз съм стар човек. Жена ми си отиде отдавна, по-голямата ми дъщеря се отчужди от мен, по-малката излезе от моя дом и има свое семейство. Сам съм в тази къща, ако не броим Ендрю. А сега и той иска да си отиде. Да, ама не може. Ендрю е мой. Той ми принадлежи и имам право да му заповядам да остане тук, даже и да не му харесва. През всичките тези години си живееше много леко и ако си мисли, че може ей така да ме изостави, като съм станал стар и болнав, може да…