Читать «Позитронният човек» онлайн - страница 33

Около година след завършване на колежа Малката Мис се омъжи и живееше недалеч от имението на баща си, малко по-нагоре по брега. Съпругът й Лойд Чарни бе израснал на изток, но с удоволствие заживя на дивия бряг на Северна Калифорния, толкова обичан от неговата жена.

Освен това. Малката Мис недвусмислено обясни на съпруга си, че иска да остане близо до робота на баща си, неин пазител и наставник от дните на ранното детство. Вероятно Лойд Чарни се смая от обяснението, но не възрази и Малката Мис все така често идваше във внушителната къща на Мартинови, където сега живееха само остаряващият Сър и верният Ендрю.

През четвъртата година от брака си Малката Мис роди момче, нарекоха го Джордж. Имаше пясъчно червена коса и големи сериозни очи. Ендрю го наричаше Малкия Сър. Когато Малката Мис идваше с детето при баща си, понякога позволяваше на Ендрю да го държи, да го храни с биберона и да го потупва по гръбчето, за да се оригне.

Това стана още един източник на голямо удоволствие за Ендрю — гостуването на Малката Мис и Малкия Сър, особено когато му разрешаваха да се грижи за детето. Все пак в основата си Ендрю беше домашен робот от серията NDR. Каквито и дарби да имаше в дърворезбата, в колкото и доходоносен източник да се превръщаха тези негови занимания, грижите за деца бяха сред особено присъщите му черти.

Според Ендрю, след раждането на внука, Сър намери с кого да замени тези, които го бяха напуснали. Отдавна искаше да се обърне към Сър с необичайно искане, но досега все отлагаше. Наложи се Малката Мис — от доста време тя знаеше какво си е наумил Ендрю — да го подтикне да си отвори устата.

Сър седеше пред огъня в масивното кресло, държеше сериозна наглед стара книга, но явно не я четеше. Ендрю се появи под голямата арка към хола.

— Може ли да вляза, Сър?

— Нали знаеш, че няма нужда да питаш. Тази къща е колкото моя, толкова и твоя.

— Да, Сър. Благодаря, Сър.

Роботът направи няколко крачки напред. Металните му ходила тихо потракваха по тъмното излъскано дърво на пода. Спря и зачака мълчаливо. Знаеше, че му предстои нещо много трудно. Сър винаги проявяваше известна сприхавост, а на стари години реакциите му станаха особено непредвидими.

А дори се налагаше да обмисли някои сложности с Първия закон. Защото това, за което Ендрю смяташе да помоли, можеше дотам да разстрои стария човек, че да му навреди.

— Е? — попита Сър след малко. — Ендрю, недей да стоиш така. Като ти гледам лицето, искаш нещо да ми кажеш.

— Лицето ми никога не се променя. Сър.

— Значи съдя по стойката ти. Така де, знаеш за какво говоря. Нещо кроиш. Казвай, Ендрю.

И Ендрю каза:

— Бих искал да ви кажа, че… — Той се запъна и се впусна в предварително подготвената реч. — Сър, вие никога не се опитахте да се намесите по какъвто и да е начин в моите разпореждания с парите, които печелех. Винаги сте ми позволявал да ги харча изцяло според желанията си. Това е много мило от ваша страна, Сър.