Читать «Позитронният човек» онлайн - страница 2

— Не съм убеден, сър, че напълно разбирам как може да бъде осъществена такава операция, още по-малко как е възможно някой да я поиска. И все още не знам кой ще бъде обектът на предложената операция.

На лицето на хирурга сигурно щеше да се изпише почтителна непреклонност, ако елегантните очертания на неръждаемата стомана бяха в състояние по някакъв начин да покажат такова изражение… или каквото и да е друго.

Дойде ред и на Ендрю Мартин да помълчи.

Вгледа се в дясната ръка на робота-хирург — режещата ръка — отпусната на бюрото в пълен покой. Беше великолепно изработена. Оформените с истинска артистична красота дълги пръсти с източени краища имаха изящно плавни извивки, толкова функционални, че всеки лесно можеше да си представи как скалпелът пасва в тях и незабавно, в началния миг на действието, се слива в идеална хармония с пръстите — хирургът и скалпелът се превръщат в единен инструмент с удивителни способности.

Вдъхва сигурност, помисли Ендрю. Нямаше да има колебания в работата на хирурга, никаква засечка, никакво потрепване, никакви грешки или дори вероятност за грешки.

Разбира се, подобни умения вървяха ръка за ръка със специализацията — така желана от човечеството, че малко роботи в това ново време получаваха самостоятелни мозъци. Мнозинството бяха обикновени придатъци към необхватно мощните централни процесори, чиито изчислителни възможности далеч не можеха да се вместят в пространствено ограничените размери на отделния робот.

Един хирург също нямаше защо да представлява нещо повече от сензори, монитори и система от устройства за управление на инструментите му. Все пак хората и досега предпочитаха да имат поне илюзията, че ги оперира цялостен индивид, а не работен орган на далечна машина. Така че хирурзите — най-вече с частна практика — имаха самостоятелни мозъци. Но този, със собствен мозък или не, беше с толкова ограничени способности, че не разпозна Ендрю Мартин. Всъщност едва ли бе чувал за Ендрю Мартин.

Ситуацията се оказа нова за Ендрю. Славата му не беше малка. Не че се стремеше към нея — не би му подхождало — но известността или поне лошата слава — все едно — му принадлежеше. Заради всичко, което постигна. И заради всичко, каквото беше. Не който, а каквото.

Вместо да отговори на хирурга, Ендрю внезапно рязко промени темата:

— Кажете ми нещо, докторе. Мислил ли сте си някога, че искате да бъдете човек?

Стряскащ и странен, въпросът явно обърка хирурга. Поколеба се за миг, сякаш идеята да бъде човек не се вместваше никъде в очертаните траектории на позитроните в мозъка му.

После възстанови увереността си и отговори спокойно:

— Но аз съм робот, сър.

— Нямаше ли да е по-добре, ако бяхте човек, как мислите?

— Ако имах привилегията да се усъвършенствам, сър, бих избрал да стана по-добър хирург. Практикуването на моята професия е върховната цел на съществуването ми. Не би било възможно да стана по-добър хирург, ако бях човек, а само ако съм по-съвършен робот. Наистина би ми било много приятно да съм по-съвършен робот.