Читать «Позитронният човек» онлайн - страница 123

— Действително — веднъж. Бях спасен. Но вече след като получих заповед да се разглобя.

— Трудно ми е да повярвам — отбеляза Чи Ли-Синг.

— Беше преди много години. Още бях в метално тяло, току-що извоювал свободата си.

— Ето. Доказателство в полза на моите твърдения. Сега никой не би се осмелил дори да ви докосне!

— Но и сега не съм по-защитен юридически от тогава. В очите на закона си оставам робот. И ако някой реши да ме унищожи, няма да имам изход… — Ендрю спря по средата на изречението. Тези разсъждения не водеха доникъде. Бяха прекалено условни. — Добре. Може би никой няма да посегне да ми навреди. Но и така да е… и така да е… — Ендрю отчаяно се опитваше да не покаже, че вече моли, но грижливо обмислените възможности на лицето и гласа му този път не му се подчиниха. Накрая се предаде окончателно. — Истината е следната — аз много силно желая да бъда човек. С всяко ново поколение хора все по-силно го исках, постепенно осъзнавах пълните способности на своя ум и сега този стремеж надделява над всичко в мен. Непоносимо ми е да се смятам за робот… или другите да мислят така за мен.

Тъмните очи на Чи Ли-Синг погледнаха Ендрю със съчувствие.

— Значи това било. Много е просто.

— Просто ли?

— Желание да принадлежите към човешката раса. Могъщ стремеж, макар и напълно ирационален. Съвсем човешко е да имате такива чувства, Ендрю.

— Благодаря ви.

Ендрю не беше сигурен дали тя прояви снизхождение към него. Надяваше се да не е така. Ли-Синг подхвана:

— Да, мога да представя вашия случай в Законодателното събрание. И предполагам, че Събранието би могло да приеме закон, за да ви обяви за човешко същество. Ако Законодателното събрание реши, може да прокара закон и за обявяването на каменна статуя за човек. Все пак статуята ще си остане статуя. А вие…

— Не. Не е същото. Статуята е неодушевен предмет от камък, а аз… аз съм…

— Естествено. Различно е. Разбирам. Но законодателите може да не се съгласят. Те няма да приемат закони, превръщащи статуи в живи същества и твърде много се съмнявам, че биха проявили желание да приемат закон, обявяващ робот за човек, колкото и красноречиво да представя случая. Законодателите са също толкова хора, колкото и останалите, а предразсъдъците срещу роботите съществуват от момента, в който са били произведени първите образци.

— И съществуват до днес?

— До днес. Не се съмнявам, че и вие го осъзнавате. Така че Събранието едва ли ще поиска да постъпи както вие желаете. Всички охотно ще признаем, че заслугите ви многократно превишават необходимото за подобно решение, но въпреки всичко ще се уплашим от политическите последствия на един нежелателен прецедент.

— Нежелателен ли? — извика Ендрю и безнадеждността се промъкна в гласа му. — Защо да е нежелателен, щом съм такъв велик благодетел на човечеството?

— Да, но сте робот. И сега мога да си представя крясъците — „Дайте на един робот положение на човек и после всички ще поискат, а какво ще стане с…“

— Не — прекъсна я Ендрю. — Не е така. За първи път се обърнах към съда години преди да се родите, същите крясъци се чуваха и тогава. Успяхме да се наложим. И аз все още съм единственият свободен робот в света. Нито един друг робот не е поискал дори свобода, какво остава пък да я получи. И нито един няма да го направи. Аз съм уникален, госпожо председател. Аз съм единственият съществуващ робот от моя тип и мога да ви уверя, че други няма да се появят. Ако не ми вярвате, попитайте шефа на „Ю Ес Роботс енд Мекеникъл Мен“. Той ще ви каже, че те никога няма да позволят появата на толкова умен, толкова мъчен и толкова упорит робот, какъвто се оказах аз.