Читать «Позитронният човек» онлайн - страница 119

Без да промени внимателно подбрания си тон, де Лонг констатира:

— Но, скъпи ми Ендрю, с вас се отнасят и тук като с човешко същество! Имате чудесен дом и нотариалният акт за него е издаден на ваше име. Вие ръководите голяма изследователска лаборатория. Доходите ви са с такива размери, че стъписват и никой не оспорва правото ви да ги получавате. Когато идвате в офиса на „Файнголд и Чарни“, старшият партньор, както виждате, е веднага на ваше разположение. Погледнато по всеки възможен начин, de facto отдавна сте си извоювал да ви приемат като човек, на Земята и на Луната, хора и роботи. Какво още бихте могъл да поискате?

— Да бъда човек de facto не ми стига. Искам не само да се отнасят с мен така, но да имам и юридическото положение и права. Искам да стана човешко същество de jure.

— Аха — отрони де Лонг. Чувстваше се крайно неудобно. — Аха. Разбирам.

— Наистина ли, Саймън?

— Естествено. Нима мислите, че не знам цялата история на Ендрю Мартин? Още преди много години Пол Чарни прекарваше часове наред да ме въвежда във вашите дела, показваше ми вашата еволюция стъпка по стъпка, от началото ви като робот от… серия NDR, нали? До преминаването ви към андроидна форма.

— Естествено, уведомяваха ме и за всяка промяна в сегашното ви тяло. Знам и подробностите на юридическото ви развитие, не само на физическото — спечелването на свободата ви и последвалите други граждански права. Щях да съм глупак, Ендрю, ако не бях разбрал веднага, че от самото начало вашата цел е да се превърнете в човешко същество.

— Може би не от самото начало, Саймън. Мисля, че имаше дълъг период, когато се задоволявах да бъда връх сред роботите и отричах дори пред себе си всяка мисъл за пълните способности на своя мозък. Но вече не ги отричам. Във всяко качество, което ми назовете, аз съм равен на хората, а в повечето съм над тях. Искам да получа юридическото положение, което ми се полага.

— Полага ви се?

— Да, полага ми се.

Де Лонг сви устни, подръпна нервно едното си ухо и прокара пръсти по обръсната кожа на темето си, където липсваше гъстата черна коса.

— Полага ви се — повтори след миг. — Ендрю, това вече е съвсем друг въпрос. Ще трябва да се изправим пред неподлежащия на отрицание факт, че колкото и да приличате на хората по интелект, способности и дори външност, вие все пак не сте човек.

— И в какво не съм? — настоя Ендрю. — Имам формата на човешко същество и телесни органи, съответстващи на тези, които са вградени в протезирани човешки индивиди. Имам умствените способности на човешко същество, при това на високоинтелигентно. Имам принос в изкуството, литературата и науката, не по-малък от тези на всеки жив в момента човек. Какво повече може да се иска?

Де Лонг се изчерви.

— Моля да ми простите, Ендрю, но съм длъжен да ви напомня, че вие не сте част от човешкия генетичен фонд. Вие сте изцяло извън него. Вие наподобявате човешко същество, но всъщност представлявате нещо друго, нещо… изкуствено.

— Признавам, Саймън. Ами хората, които ходят наоколо, пълни с протезиращи устройства, които по една случайност именно аз изобретих за тях? Тези хора не са ли поне отчасти изкуствени?