Читать «Позитронният човек» онлайн - страница 117

Един от протезолозите обясняваше:

— Ендрю, това е генетично заложено. Ако някой на Земята има поне зачатък от нагласата „ставай и действай“, той отдавна го е направил. Всички тук почти се разделяме с онази цивилизация, измисляме нашия начин на живот в движение, а онези, които останаха, създадоха раса, отгледана да си стои на мястото и да нрави нещата по най-тривиалния и удобен начин. Мисля си, че отсега нататък бъдещето принадлежи на нас, живеещите в космоса? Земята ще се окаже назадничав свят.

— Наистина ли го вярваш?

— Да, вярвам.

Запита се какво би станало с него след десетилетия и векове, ако наистина упадък и загниване завладеят света. Първият отговор, който му хрумна, бе — в случай, че Земята се превърне в подобие на сънливо блато, където „прогрес“ е неприлична дума, за него нямаше да има значение, след като постигна най-силно желаната промяна, вече можеше да мине и без прогреса. Тялото му беше човешко по форма. Имаше имението си. Имаше работата си и постигна огромни успехи. Каквото и да стане около него, щеше да живее както досега.

Но понякога го мамеше възможността да остане на Луната или дори да отиде по-навътре в космоса. На Земята той беше роботът Ендрю, принуден да води съдебни битки всеки път, щом изискваше някое от правата си или предимствата, които му принадлежаха, според него, поради ума и приноса му за обществото. Но там, в пространството, всичко започваше на чисто и беше напълно мислимо да зареже същността си на робот и да се слее с хората като доктор Ендрю Мартин.

И като че ли никой тук не се тревожеше от подобна възможност. От първите му мигове на Луната те направо го подканяха да прекрачи невидимата граница между робота и човека, щом такова беше желанието му.

Съблазнително.

Наистина твърде съблазнително.

Месеците се превръщаха в години — вече три. Ендрю стоеше на Луната и работеше с тукашните протезолози, помагаше им да внесат измененията, за да могат изкуствените органи на „Лаборатории Ендрю Мартин“ да работят идеално, когато ги, вграждат в човешки същества, живеещи в условия на слабо притегляне.

И това беше предизвикателството, защото макар самият той да не се притесняваше от ниската гравитация на лунната среда, хората със стандартни протезиращи устройства от земните модели почти винаги преживяваха трудно. Обаче Ендрю успя чрез полезни изменения да се справи с всички заплетени задачи и проблемите един по един изчезваха.

Случваше се да му липсва имението на калифорнийския бряг — не толкова самата къща, а хладните мъгли на лятото, грамадните секвои, начупения бряг, буйния прибой. Но вече му се струваше, че се е установил завинаги на Луната. Остана и четвърта година, после пета.