Читать «Позитронният човек» онлайн - страница 116

Наричайки го „доктор“ или „мистър“ вместо Ендрю, се отдаваше дължимото на великолепните подобрения в андроидното му тяло и на висшето качества на неговия позитронен мозък. От много години преследваше намерението си да се промени така, че от чисто роботската си същност да премине в сивата зона на приближаването към човешкото. Очевидно го бе постигнал.

И все пак… все пак…

Колко странно преживяване — хора да се отнасят с такова уважение към него! И колко неудобно се чувстваше всъщност. Привикна, но никога не му беше лесно да го приеме.

Хората тук сякаш не можеха достатъчно дълго да удържат в паметта си факта, че е робот. Но той не беше нищо друго, освен един робот — колкото и да му се искаше понякога да е различен — и понякога смътно се усещаше измамник, защото им позволява да се отнасят като към подобно на тях човешко същество.

Ендрю съзнаваше, че в действителност именно той го поиска съвсем ясно. „Нека всички бъдем равни“ каза на Сандра, Карлос и Дейвид в космодрума. И те се съгласиха.

Но рядко минаваше ден да не се изуми на дързостта си. Равни ли? Равни! Как посмя въобще да предложи подобно нещо? И го изказа като недвусмислено указание — направо заповед! При това с небрежност, подхождаща в общуването на един човек с друг.

Лицемерие, каза си Ендрю.

Наглост.

Илюзии за величие.

Да. Да. Да. Може да си купи тяло с човешка външност, може да го напълни с протезиращи устройства, предназначени да изпълняват редица функции на човешкото тяло, независимо дали имаше нужда от тези функции или не. Може да гледа хладнокръвно хората в очите и да говори като с равни. Но никое от тези неща не го направи равен на тях. Това беше действителността и Ендрю нямаше как да я отрече.

В очите на закона той беше робот и такъв щеше да си остане, колкото и промени да прави в себе си, колкото и хитроумни да са те. Нямаше гражданство. Не можеше да гласува. Нямаше право да заема изборна длъжност, дори и най-незначителната. Общо взето гражданските му права, въпреки всичко направено в негова полза от всички Чарни, се изчерпваха с правото сам да си бъде собственик, правото да се движи свободно, без да бъде унижаван от всеки безделник, ако онзи реши да се позабавлява с него, и правото да създаде корпорация за своя бизнес. Също и правото — ако можеше да се нарече така — да плаща данъци.

„Нека всички бъдем равни“, каза той, като че с думи можеше да го превърне в реалност. Каква глупост! И какво оскърбление!

Но мрачните мисли скоро отминаха и рядко се връщаха, освен когато се ядосваше на себе си. Ендрю се радваше на престоя си на Луната и за него времето тук беше особено плодоносно и творческо.

Луната вълнуваше, събуждаше интелекта. Земната цивилизация се отличаваше със зрялост и улегналост, а Луната бе граница, с цялата буйна енергия, подклаждана от неизбежните опасности и предизвикателства.

В градовете под повърхността на Луната животът, като ме беше малко трескав — течеше непрекъснато разширение и никой не можеше да пренебрегне напълно тътена на пробойните машини. Стопените скали всекидневно отваряха неизвестни пещери, а след шест месеца вече се строеше новото предградие. Ритъмът беше бърз, хората — по-жизнени и по-склонни към конкуренция от познатите на Ендрю земни жители. Смайващите съвременни технически постижения се трупаха едно след друго. В началото на седмицата някой предлагаше съвършено оригинална идея, а към края на следващата вече я осъществяваха.