Читать «Позитронният човек» онлайн - страница 114

Забеляза ги, защото му махаха. Ендрю знаеше, че чакат него, защото жената държеше табела с ярки букви „ДОБРЕ ДОШЪЛ В ЛУНА СИТИ, ЕНДРЮ МАРТИН!“ Но въобще не очакваше, че по-младият от мъжете ще тръгне към него с протегната ръка и ще каже с топла усмивка:

— Страшно сме развълнувани, че решихте да направите това пътешествие, доктор Мартин.

Доктор Мартин ли? Доктор Мартин?

Ендрю имаше само почетни докторати и едва ли би си позволил дързостта да се нарече „доктор Мартин“. Но дори човекът от „Ю Ес Роботс“ да го бе приветствал само с „мистър Мартин“, пак щеше да го смае.

Никой на земята не го наричаше „доктор Мартин“ или „мистър Мартин“ или както и да е, освен „Ендрю“, нито веднъж през тези повече от сто и петдесет години.

Бе немислимо някой да го направи. В официалните случаи — при явяване в съда или получаване на награда или на почетна степен — обикновено се обръщаха към него с „Ендрю Мартин“, но отвъд тази граница не прекрачваше никой. Доста често, дори когато се явяваше като почетен гост на някое научно дружество, напълно непознати хора направо го наричаха „Ендрю“ и никой, даже самият той, не се замисляше за това. Макар че повечето хора свикваха да наричат роботите с прякори, извлечени от обозначенията на техните серии, рядко някой имаше и фамилия. За Сър бе особено удоволствие да го нарича „Ендрю Мартин“ — член на семейството — вместо краткото „Ендрю“ и това стана обичай.

Но да се обръщат към него с „доктор Мартин“, дори с „мистър Мартин“…

— Нещо не е както трябва ли, сър? — попита човекът, примигващ срещу него от изумлението Ендрю.

— Не, разбира се, че не. Само… само че… ъх…

— Сър?

Обръщението „сър“ никак не улесняваше положението. Беше като повтарящ се токов удар.

— Сър, какво се е случило?

Всички вече гледаха загрижено, навъсиха се и се скупчиха около него. Ендрю каза:

— Знаете ли, че съм робот?

— Ами… — Размениха си тревожни погледи. — Да, сър. Знаем.

— И въпреки това ме наричате „доктор Мартин“ и „сър“?

— Ами… да. Естествено. Вашите изключителни достижения… обикновена проява на уважение… в края на краищата вие сте Ендрю Мартин!

— Да, роботът Ендрю Мартин. На Земята нямат обичай да се обръщат към роботите с „доктор някой си“ или „мистър някой си“ или „сър“. Не съм свикнал с това. Всъщност никога не ми се е случвало. Просто не се прави така.

— Това обижда ли ви… сър? — попита жената и последната дума се изплъзна, сякаш не успя да я преглътне.

— По-точно — изненадва ме. Твърде силно. На Земята…

— Да, но тук не е Земята — намеси се по-възрастният мъж. — Нашето общество е различно. Трябва да разберете това, доктор Мартин. Ние сме доста по-свободомислещи и не толкова официални като хората на Земята.

— Неофициални? И наричате един робот „доктор“? Бих очаквал от неофициално настроени хора да се обръщат с малките имена към непознати, а вместо това ме приветствате с високопарни почести, давате ми титла, която на практика никога не съм имал и не би трябвало да ви позволявам да я използвате, и…