Читать «Позитронният човек» онлайн - страница 113

Единственото, което развълнува Ендрю, се оказа изгледът от панорамния екран на кораба. Сякаш тръпки преминаха по керамичния му гръбнак, кръвта се раздвижи припряно по драконовите артерии. Усети игличките на възбудата в синтетичните епидермални клетки на пръстите си.

От космоса Земята му се струваше особено прелестна — идеален кръг от синьо, напръскан с бели снопове облаци. Очертанията на континентите бяха учудващо неясни. Ендрю предполагаше, че ще ги види резки като на глобус. Но те само прозираха мъгляво и тъкмо причудливите извивки на облаците над огромния океански простор придаваха такава красота на Земята отвисоко. Странна и възхитителна беше възможността да гледа целия свят наведнъж оттук — корабът бързо пронизваше пространството и планетата зад тях вече намаля дотолкова, че се виждаше като все по-дребна въртяща се синя топка на черния, напръскан със звезди фон.

Докато оглеждаше малката Земя и необятния мрак зад нея, Ендрю почувства силен подтик да изобрази в гравюра видяното. Би могъл да използва, каза си той, инкрустации от тъмна и светла дървесина, за да покаже контраста между моретата и въртележките на облаците. Усмихна се на себе си — за първи път от години се случи да помисли и за дърворезба.

Появи се и Луната, блестящо бяла, белязаното й лице наближаваше. Красотата й беше по-друга, но също развълнува Ендрю — мрачна, проста, безвъздушна неизменност на покоя.

Но не всички от спътниците му мислеха така.

— Колко е грозно! — възкликна жена, очевидно за първи път тръгнала за Луната. — Гледаш я някоя нощ при пълнолуние и си мислиш колко е прелестна, колко е романтична. После стигаш дотук, виждаш я отблизо и не можеш да не потръпнеш — всички тези петна, пукнатини и белези. И колко е мъртвешко.

Ти сигурно трепериш, каза си Ендрю, докато слушаше безспирните излияния. Но не и аз.

За него следите по лицето на Луната бяха като завладяващо послание — дългият летопис на времето, протяжна поема, създадена от милиарди години и изтръгваща възторг с необозримостта си. Той не откриваше нищо мъртвешко по белия лик на Луната, само чистота, красива суровост, чудно хладно величие, което почти вдъхваше чувство за святост.

Но какво ли знам аз за красотата, кисело се запита Ендрю. Или за светите неща? Аз съм просто робот. И да си въобразявам, че имам някакви естетически и духовни възприятия, те са само случайност в позитронните ми схеми, непредвидени, ненадеждни, може би повече заслужават да ги смятат за производствени дефекти, отколкото за отличителни особености в моята конструкция.

Извърна поглед от екрана и прекара остатъка от времето неподвижно седнал в креслото, чакаше да стигнат Луната.

Трима служители от лунния офис на „Ю Ес Роботс енд Мекеникъл Мен“ го посрещнаха в космодрума на Луна Сити, когато слезе от кораба — двама мъже и жена. Щом свърши с влудяващо бюрократичните измишльотини по пристигането и най-после му позволиха да се приближи към групата, те му поднесоха една от най-силните изненади в неговия дълъг живот.