Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 84

Постепенно пътят се превърна в блато. Вода се събираше в канавките и скриваше дупките, през които се клатушкаха. Неведнъж Мелани и Глори, мятани насам-натам в каретата, си чукаха главите и си удряха раменете в стените. Често затъваха в калта и конярите трябваше да слизат от конете да измъкват каретата на гръб. По едно време пътят им бе препречен от повалено дърво. Трябваше да го насекат на парчета, за да го отместят и да продължат. Следобед все още валеше като из ведро и за това имаше, изглежда, само едно обяснение. Трябва да бяха попаднали в края на идващ от залива ураган, който продължава да бушува във вътрешността на страната. Напредваха с бързината на охлюв и когато настъпи нощта, Мелани не вярваше да са изминали повече от петнадесет-двадесет мили. Неведнъж й идваше на ум, че при някое разклонение на пътя може да са поели в погрешна посока, но Джон се кълнеше, че това е изключено. По всичко изглеждаше, че ще прекарат нощта в каретата и жилището на вдовицата й се стори сега като дворец.

— Мис Мелани, светлина! — извика Джон. — Там, зад дърветата.

— Слава Богу! — въздъхна Глори.

— Не можем да бъдем сигурни, че ще ни приемат — предупреди Мелани, докато всички други ликуваха.

Опасенията й им се сториха неоснователни. Когато каретата спря и Мелани слезе, тя не знаеше какво да мисли за това, което видя. Постройката бе небоядисана дървена барака, подобна на кутия, а над вратата й бе закована осветена от тенекиен фенер табела, която съобщаваше, че това е странноприемницата „Риалин“. Названието показваше, че не се бяха отклонили от Камино реал, вдъхна й известна увереност, но това беше всичко. Пред къщата имаше огромна кална локва, в която се въргаляха всевъзможни боклуци. Когато се отправиха вкупом към бараката, те подплашиха свинете и кокошките, които бяха потърсили закрила от дъжда под верандата.

При приближаването им входната врата се отвори широко, ръждясалите й панти изскърцаха. Един мъж погледна навън. След това се обърна и извика през рамо:

— Идват хора, Ма. Платежоспособни клиенти!

Топлият въздух, който лъхна от къщата, миришеше на престоял дим от дърва, на мокри кучета и на мъжа, който държеше вратата отворена. Миризмата на тялото му напомняше на хищно животно. Зад него се виждаше огромно огнище от кирпич, чиято облицовка просто бе хванала кора от тютюнев дим. Над пламтящите главни висеше почерняло котле, в него вреше ядене — яхния от катеричка или заек, ако се съдеше по миризмата. На един ръжен се печеше бут от дивеч. От двете страни на огнището имаше дълги, саморъчно сковани пейки. На грубо изработени столове около също тъй грубо изработена маса седяха трима мъже. Можеха да са братя на онзи, който стоеше на вратата, макар да беше трудно да се разпознаят чертите им под гъстите бради. Краката им бяха изцапани със засъхнала глина, както и целият дървен под — там, където не бе покрит с мечи, вълчи или еленови кожи. Боброви кожи с лапите бяха окачени вместо картини по стените, а седалката на люлеещия се стол — единствената мебел в помещението, която явно беше изработена от майстор, беше тапицирана с кожи от миеща мечка.