Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 83

Мелани потегли в ранния утринен здрач, защото лятото бе вече напреднало, и искаше да използва прохладните сутрешни часове, ако не заради пътниците, то поне заради конете. Тя оправи полите си и се облегна на синия плюш. Срещу нея Глори се опитваше да навакса съня, който бе пропуснала поради трескавата работа през последните дни. На Мелани й се искаше да последва примера на камериерката си, но бе много напрегната. Предстоеше й дълго и трудно пътуване. С оглед на непостоянното време предполагаше, че ще пътуват около седмица. А с парахода щеше да трае не повече от двадесет и четири час. Удивителен факт, семейство Куитман щяха да пристигнат в Ню Орлиънс, преди тя да е започнала истински пътуването.

След първия горещ и прашен ден те приеха гостоприемството на един плантатор, от чиято голяма къща се откриваше красив изглед към Мисисипи. Като благодарност за пренощуването Мелани разказа последните новини за несполуката на Лопес и за оставката на губернатора. Те бяха посрещнати с голямо удоволствие от семейството на плантатора, защото през бавно изнизващите се летни месеци то беше почти откъснато от околния свят. С голяма неохота ги пуснаха да продължат пътя си, след като семейството насила я накара да вземе още едно парче сладкиш, още един резен шунка, още една чаша кафе или чай, чаша мискетово вино или парче изстудена диня. Слънцето приближаваше вече зенита си, когато каретата най-после потегли по алеята с дъбови дървета от двете страни и излезе на пътя. През втората нощ не им провървя толкова. Стаята им бе много малка и мебелирана спартански, но все пак беше чиста. Вдовицата наемодателка бе любезна, а пищната й пълнота говореше за качеството на храната, която приготвяше.

Когато се събудиха на третата сутрин, валеше пороен дъжд. Въпреки настояванията на вдовицата и протестите на Глори Мелани реши да продължат пътуването. Обясни, че летният дъжд рядко трае дълго. Само няколко мили по-нататък може би ще са оставили дъжда зад себе си. Глори промърмори под носа си нещо за прасковени дървета, но накрая се отказа и престана да протестира. Потеглиха.

Бурята се засилваше все повече. Вятърът шибаше каретата и тя се клатушкаше на ресорите си така, че на пътниците им прилошаваше. Дъждът барабанеше по лакираните странични стени и се процеждаше през пролуките около прозорците. Небето се смрачи толкова, че Мелани едва различаваше чертите на Глори. На капрата, Джон едва се справяше с конете. Обсипвани с клонки и листа, които бурята носеше, те се подплашваха при всяка светкавица или гръмотевица. Тъкмо по тоя участък от пътя, изглежда, нямаше плантации, малки селища, изобщо каквито и да било къщи. Утрото напредваше, а пътят ставаше все по-тесен, докато се превърна в нещо малко по-широко от пътека. Мелани непрекъснато си повтаряше, че й така могат да продължават и че е безсмислено да се връщат обратно. Само ще загубят ценно време, а някъде пред тях все щяха да намерят покрив да се подслонят. Но и да минаваха покрай някое надеждно убежище, те не можеха да го видят в непрогледния, прорязван от дъжда мрак.