Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 37

Устата му облада устните й с нежно насилие. Мелани трепна конвулсивно при първото докосване, за миг споходена от спомена за пронизващата болка, но щом ръцете му бавно и твърдо се плъзнаха по гърба й, почувства как постепенно се оставя на ласките му. Топли тръпки пронизаха жилите й. Когато стана по-податлива, той задълбочи целувката си. Завъртя се малко, докато главата й се отпусна върху меката плюшена седалка. Ръката му премина по тясната й талия и по ребрата, за да потърси опипом заоблените й гърди. Дланта й неволно се плъзна по ревера на фрака му и тя разтвори устни. Чувствата й надделяха. Роланд я притисна по-силно до себе си, а каретата отново забави ход. Ръката му запълзя по копринения плат и докосна набъбналото зърно на гърдата й. Целувката му стана по-нежна. Устните му се задържаха дълго върху влажните, чувствителни ъгълчета на устата й и оставиха знойна диря, докато се спускаха по бузите и покрай косите й към изящната й шия.

Без да забележат, каретата внезапно тръгна по нанадолните. Когато се свлякоха на калния под, ръката на Роланд я хвана по-здраво. Като чу Мелани да поема дълбоко дъх, той изруга и се изправи, повдигайки я в същото време върху седалката. С мрачно лице изръмжа:

— Боже милостиви, да, нека се оженим при всички обстоятелства, и то скоро.

Сватбата беше скромна и тиха. Мелани беше облякла сватбената рокля на майка си. Глори поплака малко, защото като младо момиче беше дошла в Гринлия с една друга булка — Сара Хауъл Джонстън. Тя беше сватбен подарък от бащата на Сара. След онази сватба се бяха случили много печални събития. Семейство Хауъл — дядото и бабата на Мелани по майчина линия, бе измряло при епидемия от жълта треска, след като бяха приели в къщата си заразен пътник. Плантацията им, която се намираше южно от Натчес, при Клинтън, Мисисипи, бе разделена между чичовците и лелите на Мелани и беше така раздробена, че вече не можеше да става и дума за плантация. След това дойде експлозията на парахода, която отне живота на мис Сара и на младия й съпруг. Глори също беше с тях. Именно тя скочи във водата с бебето Мелани, когато стана ясно, че параходът ще потъне. Именно тя завърза с връзките на престилката си бебето за кафеза за кокошки. Тя самата не умееше да плува и тъй като тази крехка опора не можеше да държи и двете над водата, остави кафеза да се носи по водата с ценния си товар, защото обичаше Мелани, както би обичала собственото си дете. Беше почнала да се дави, когато покрай нея премина една бъчва.

Сега нямаше полза да мисли за подобни неща. Днес беше или най-малкото трябваше да бъде щастлив ден.

— Мис Мелани, скъпа, сигурна ли сте, че не искате нещо за ядене?

— Благодаря, не ми се яде. Не бих могла да преглътна нито хапка.

— Защо? Да не би стомахът ви да се е свил на топка? Сигурно, щом се омъжвате за човек, когото почти не познаваме, за мъжа, който уби полковника. Държането ви е осъдително.

— Моля те, Глори. Не искам да говорим за това.

— Защо? Да не би да се страхувате, че мога да кажа нещо неприятно? Какво е станало с вас? Вече не ви разбирам. Не мога да ви позная от онази нощ, когато умря полковникът, а вие излязохте с най-хубавия си черен костюм за езда и го съсипахте. Знаете, че кадифето не бива да се оставя да подгизне. А и беше разпокъсано, като че ли бяхте яздили през някакви трънаци. Не ми казахте какво се е случило и аз не ви питах за това, но ми се струва нередно момиче да отива под венчило толкова бледо и с хлътнали очи, а мъжът, на когото беше обещана ръката ви, да бяга в Ню Орлиънс, сякаш го гонят триста дяволи.