Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 36

Тя се преструваше. Какво значение имаха думите, стига той да правеше това, което тя искаше от него?

— Сваляте голям товар от сърцето ми — каза той с толкова странен тон, че Мелани му хвърли бегъл поглед. Той я гледаше усмихнат в очите. — Докъде бяхме стигнали? Мисля, че тъкмо изреждахте предимствата на евентуалния ни брак. Не забравяйте да споменете и обществения престиж, който ще ми донесете.

Това беше един от упреците, които Мелани му беше отправила. Тя реши да не обръща внимание на ироничния му тон, който граничеше почти със сарказъм.

— Да, и това влиза в сметката.

— Кажете ми едно — започна той развеселен. Обърна се към нея и вдигна една от панделките на шапката й, която падаше върху гърдите й. — Да не искате да кажете, че сте променили решението си?

— Това… това е възможно — отговори тя със заекване. Усети, че той дърпа панделките, завързани под брадичката й.

— Защо? Може би годеникът ви е бил толкова нелюбезен, че ви е отблъснал, защото… не сте съвсем девствена?

Мелани му хвърли унищожителен поглед, докато топла червенина заля страните й. Невероятна дързост беше да й говори такива неща. Още по-лошо беше, че тя не можеше да ги оспори.

— Не беше точно така — изсъска тя. — Бих могла да стана негова жена, ако можех да се примиря да му бъда вечно благодарна, че ми е направил услуга. И трябваше да чакам една-две години и да убивам времето си в Европа, докато слуховете се уталожат.

— Разбирам — каза той провлачено, гъстите мигли скриваха израза на очите му, когато окончателно развърза възела под брадичката й. — Значи благодарността не спада към нещата, които съпругът ви, който и да е той, може да очаква от вас?

— Не виждам защо това чувство да не почива на взаимност. Ясно ви е, смятам, че аз ще си възвърна репутацията, ако възвърна и вашата, и това е съвсем честна сделка… Но какво правите?

Той беше развързал панделките на шапката й и внезапно свали творението от слама, дантели и панделки от главата й. Тя посегна към шапката, но с небрежно завъртване на китката той я хвърли на срещуположната седалка.

— Никога не съм обичал шапки. Пречат ти да гледаш жената в лицето, когато говориш с нея.

— Какво обичате вие, е без значение за мен — отвърна тя и посегна за шапката.

— Дори и тогава — той стисна здраво ръката й, за да я обърне към себе си, — когато стана ваш съпруг ли?

Мелани го изгледа смаяно със сините си очи и бръчките на раздразнение по челото й изчезнаха.

— Наистина ли ще го направите?

— Да, но само ако ми дадете гаранции, че ще получа нещо в замяна, щом няма да има благодарност.

Когато я притегли към себе си и обгърна с ръка талията й, смисълът на думите му стана толкова ясен, колкото и намеренията му. Тя си беше виновна за това. Не можеше да каже, дали е изненадана, или го е очаквала. Ако се бранеше и съпротивляваше, щеше да застраши както женитбата си, така и плановете за отмъщение. Сега беше моментът да вземе решение: да преследва ли своите цели или не? Можеше ли да понесе безропотно това, което я очакваше с този човек, или от гърлото й да се изтръгне вик на съпротива?