Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 228

Ранният есенен здрач вече падаше, когато Мелани извади от гардероба си светлолилав сатенен пеньоар, прощален подарък от Колийн. Съблече своя и за момент застана гола. После пое дълбоко дъх и облече копринената дреха.

Тежкият сатен прилепна към нея като втора кожа и подчерта гордата закръгленост на гърдите й, която изпъкваше под дълбокото деколте. Камбановидните ръкави покриваха лактите й и придаваха на долната част на ръцете й прелестно изящество. Широк колан обвиваше тънката й талия. Остави косата си да пада меко по раменете и се погледна за последен път в огледалото, след като надяна хубавите си пантофки.

Беше доста бледа, но това съвсем не беше лошо, правеше очите й огромни и й придаваше очарователна уязвимост. Извърна се и излезе.

Голямата къща беше тиха и празна. Прислугата, с изключение на Цицерон, се бе оттеглила в своите помещения. Мелани видя иконома да седи на една пейка на долната стълбищна площадка. Погледна я и кимна. Тя вдигна ръка, отдръпна се от парапета и продължи по коридора.

Пред вратата на Роланд не си позволи да се колебае, а влезе веднага. Той беше сключил ръце на тила си и се взираше в огъня. Чертите на лицето му имаха отчужден израз. Зелените му очи се спряха за миг на лицето й, преди да се плъзнат по косата и пеньоара, който напълно прилягаше към идеалната закръгленост на тялото й. Бледото й лице поруменя, когато видя циничния израз в очите му. Това обаче не я уплаши. С високо вдигната глава пристъпи към долния край на леглото и сложи ръце на колоната.

— Значи си решила да ме посетиш? — попита той.

Мелани се насили да се усмихне:

— Да. Липсвах ли ти?

Не й отговори, но погледът му не се отместваше от нея.

— Да не би случайно да си донесла и дрехите ми?

— Не — отговори тя с твърд глас. — Реших, че не ти трябват.

— Какво? — попита той и вдигна вежди.

— Реших, че няма за какво да ги използваш. Ако съм разбрала правилно, искаш да се облечеш и да напуснеш Гринлия. Не мога да допусна това. Нямам намерение да те оставя да си идеш, когато и да било.

Не смееше да изчака неговата реакция. Затова дръпна шнура на звънеца. Почти в същия миг ключалката изщрака. Тя въздъхна с облекчение. Решителната крачка беше сторена, независимо до какво щеше да доведе.

— Какво означава това? — попита Роланд, който се бе подпрял на лакът и с подозрение се взираше в лицето й.

Мелани го погледна, пристъпи към леглото и седна до краката му. Пеньоарът й се разтвори и откри едното й коляно и бедрото, но тя не направи нищо, за да ги покрие. Като се облегна на колоната на леглото, тя беше достатъчно близо до него, за да може да говори с нормален тон, но все пак беше извън обсега му.