Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 225

— Слава Богу! — промълви по-възрастната жена.

— Да — прошепна Мелани и сълзи на изтощение и благодарност бликнаха от очите й и се застичаха бавно по бузите й.

— Сега ще оздравее — увери я Колийн.

— Зная — отговори Мелани, но не можеше да престане да плаче.

— Започвам да се тревожа за теб. Изтощена си. Легни си сега и си почини. Аз ще остана при него.

— Няма да съм спокойна.

— О, не, сега ще си починеш — настоя Колийн. — Хайде, върви. Обещавам да те извикам, ако има нещо.

— Наистина ли обещаваш? — попита Мелани загрижено.

— Честна дума!

Не стана нужда да я викат. Роланд спа много дълго. Мелани се събуди още по-късно.

След това пациентът видимо започна да се възстановява. Отначало през повечето време спеше, подпомогнат от лауданума, който му даваха срещу болките. После лежеше и наблюдаваше как слънцето минава по стената, докато дните отлитаха. Погледът му се впиваше в лицето на Мелани, когато тя му четеше новините или се навеждаше над него да поднесе към устните му чаша вода. Не бяха минали обаче много дни и той започна да става неспокоен. Често беше замислен или в лошо настроение. Отказваше да вземе капките лауданум, а една сутрин изпадна в такава ярост, че замери с порцелановата чаша Цицерон, когато той се опитваше да му даде пилешки бульон, и заплаши, че ще запрати през стаята и канчето с вода, ако икономът не му даде бръснача да се обръсне сам.

Колийн чу суматохата и влезе навреме в стаята, за да хване нощницата, която Роланд беше хвърлил. При нейната поява Цицерон въздъхна облекчено, взе дрехата от ръцете й и напусна с благодарен вид стаята.

Какво точно беше казала Колийн на сина си, не можа да се разбере, но той се извини на Цицерон и този случай вече не се повтори. Въпреки това унинието му не го изоставяше. Изяждаше, каквото му даваха, но като че ли нямаше апетит. Отхвърляше рязко предложенията да се разсее с игра на карти или да му прочетат нещо и вместо това часове наред се взираше в тавана. Състоянието му непрекъснато се подобряваше. Отначало започна да сяда сам в леглото, после се загръщаше в халата на полковник Джонстън и отиваше вдървено до стола край прозореца. А една сутрин поиска дрехите си.

Мелани и Колийн седяха в салона, когато Цицерон им съобщи за това му желание. Напрегната усмивка се появи по лицето на Мелани, тя хвърли поглед към Колийн, преди отново да се обърне към иконома.

— Мислиш ли, че е достатъчно закрепнал, Цицерон? — попита тя.

— Той мисли така, мис Мелани.

— Знам, но това не е същото, нали? — рече тя. — Питам се дали не знаеш защо му трябват дрехите.

— Не съм сигурен, мис Мелани, но мисля, че иска да се върне в Котънууд. Попита за конете в обора, искаше да знае кой се грижи за тях. Каза, че иска да си отиде оттук.

Мелани премести поглед, за да не гледа неизреченото съчувствие, което прочете в добрите очи на иконома.

— Знаех си, че може да е затова. Кажи му… кажи му, че утре сутринта ще си получи дрехите. Аз ще му ги занеса.

— Сигурна ли сте, мис Мелани? Ще му кажа, но ми се иска, ако можеше, да не съм аз. Никак няма да му е приятно, че ще трябва да чака толкова дълго.