Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 114

Но още в следващия миг това впечатление изчезна. Усмивка разтегли ъгълчетата на устата му, когато пристъпи към нея и се наведе, за да я целуне по устните.

— Ти си великолепна — извика той. — Да не би да подушвам миризмата на вечерята? Много се надявам да е така, защото съм страшно изгладнял.

Следващите дни почти не се различаваха от първия. Мелани прекарваше времето си в ходене на пазар, почистване на къщата и шиене, а понякога помагаше на Глори в приготвянето на вечерята. Тъй като бяха само трима, установи, че парите, които имаше у себе си, ще й стигнат за доста време, ако внимава при покупките и гледа да се хранят скромно, но достатъчно.

Не можеше да твърди, че е постигнала напредък в усилията си да накара Роланд да се влюби в нея. Задълженията му толкова често го държаха далеч от къщи, че имаше малко възможности за това. Усмихваше му се, когато се хранеха, беше разбрала какво обича да яде най-много и се грижеше тези ястия да бъдат сервирани често. После, когато се оттегляха в спалнята си, беше достъпна. За това получаваше незначителни комплименти от Роланд, той се отнасяше благосклонно към нея в кадифено меката топлина на нощта, приемайки щедростта й като нещо, което бездруго му се полага, и задоволяваше страстта си с нея. Но макар и да мълвеше нежности, да я държеше в прегръдките си и да галеше буйното великолепие на косата й, тя все пак имаше чувството, че той напълно контролира желанието си към нея или че не би бил съкрушен, ако изчезне завинаги от живота му.

Неведнъж чуваше денем плач от къщата на отсрещната страна на улицата. Единствените хора, които я обитаваха, бяха прислужница и мъж, който имаше вид на креолски джентълмен, макар и да не беше вече млад. Понякога виждаше и жена с малко дете и предполагаше, че детето плаче, въпреки че плачът невинаги звучеше като детски рев.

Една вечер Роланд закъсняваше повече от обикновено. Беше време за ядене. Улиците постепенно обезлюдяваха и се спускаше вечерният покой. Мелани сложи принадлежностите за шиене настрана и започна да се разхожда бавно под колонадата пред къщата. На небето все още се виждаха последните лъчи на залязващото слънце. На запад хоризонтът беше изпъстрен с виолетови, оранжеви и златни ивици. Мелани облегна глава на крайната колона на галерията, гледайки как вечерното слънце оцветява в червено разперените криле на отлитащите птици.

Тъкмо бе протегнала ръка, за да откъсне един ухаещ цвят от белия клематис, който се виеше по колоната, когато пронизителен писък раздра тишината. Това не беше проплакване на дете, а силен женски вик на ужас. Преди Мелани да успее да помръдне от мястото си, в горния етаж на къщата отсреща вратата се отвори и една жена, чиито разпуснати коси се развяваха след нея, изтича с вик на балкона, хвана се здраво за парапета и се сви. Един мъж по жилетка също излезе на балкона, приближавайки се бавно и заплашително към жената. Подлото в цялата ситуация беше, че оттам тя нямаше къде да избяга и той знаеше това. Застана пред нея и я сграбчи за ръката. Дръпнал към себе си и я удари силно по лицето. След това я зашлеви с опакото на ръката си. Запъхтяна и задавена от плач, жената едва си пое дъх. Опита се да каже нещо, но преди думите да излязат от устата й, той я удари повторно и след това още веднъж.